| контакти |

  HWI Consulting

     Хидрогеология, водоснабдяване, дренажни системи, замърсяване на подземни води, геотермална енергия

 

  Начало         Водите в България         Дейности          Нормативна уредба          Връзки          Въпроси           

 

 

 

Генерални схеми за използване на водите в България - Поречия на Черноморски и Добруджански реки

 

Поречието на Черноморските Добруджански реки заема най-североизточната част на Черноморския район за басейново управление. Повърхностните води от тази част на страната се дренират направо в Черно море. Най-съществените реки протичащи през тази, сравнително голяма територия -от порядъка на 3500 - 4000 km2 са три - р. Батова, р. Девненска и р. Провадийска. В останалата част от територията, от която не се формира постоянен повърхностен отток към Черно море, се намират още няколко пресъхващи малки рекички (Шабленксо дере, Нейковско дере и др.).

Формираното по този начин поречие има сложна форма, като граничи на север с вододела към Дунавските Добруджански реки и държавната граница с Румъния, на запад - с вододела към Дунавските Добруджански реки и малка част от вододела към поречие Русенски Лом, на юг - с вододела към поречие Камчия и на изток с бреговата линия на Черно море.

Хидрогеоложко описание и оценка на на подземните води

            Съгласно чл. 152, ал. 1 от Закона за водите (Дв. бр. 67/1999) разглежданата територия се отнася към два района за басейново управление на водите: север-северозападната част е към Дунавския район, а изток-югоизточната част – към Черноморския район. Границата между тях, определена нормативно, е “подземния вододел на малм-валанжинския водоносен хоризонт” (ал.1, т.1,2), който “съвпада със западната граница на области Шумен и Добрич” (ал. 2) и е приблизителна и условна. От хидрогеоложка гледна точка това е неубедителна граница най-малко по две причини: разликата между подземния вододел и административната граница е повече от 500-600 km2, а и двете обозначения са твърде динамични и променливи във времето и пространството. Независимо от това двете части на разглежданата територия имат специфични черти, което позволява обобщеното им разглеждане, както следва:

-        в цялата площ на значителна дълбочина са разпространени само седиментни скали, общо взето фациално изменящи се от юг на север и от запад на изток, със значителното участие на карбонатни седименти, изграждащи обща “карбонатна плоча”;

-        наличие на ограничен повърхностен отток или пълното му отсъствие, поради което по-голямата част от формиралите се значителни, но неравномерно във времето и пространството водни ресурси са подземни води;

-        в дълбоко потъналите части на водоносните хоризонти и комплекси, които на изток, юг; запад и северозапад обгръщат като “ореол” разглежданата площ, подземните води са различно темперирани и минерализирани (условно над изотерма 20°) и по задание не следва да бъдат интерпретирани. Те, обаче, са естествено продължение на формиралите се пластови, пресни, студени подземни води и поради принципа за непрекъснатостта им се разглеждат съвместно с тях.

 

            6.5.1 Обща характеристика на подземните води в Североизточна България

                  Значителната площ на проучваната територия и пространственото й разположение я отнасят към части с различна физикогеографска характеристика и към различни морфоструктури. Общо взето тя заема източната част на Мизийската плоча (платформа), в строежа на която се различават два структурни комплекса: долен, палеозойски (каледоно-херцински) и горен, мезо-кайнозойски (алпийски). По регионални особености те се обособяват в два структурни плана: предюрски (доюрски) и следюрски. Предюрският структурен план има мозаечен строеж от различни по големина и денивелация блокове, отделени по значителни тектонски нарушения и трансрегионални линеаменти. Следюрският план (покривка) има “обличащи” структури, които в общи линии представляват размити конформни изображения на структурите на фундамента. Най-издигната структура, добре маркирана по валанжинския карбонатен комплекс е Северобългарското сводово издигане (подутина, коруба). Теменната му, най-силно издигната част, се разкрива на повърхността в района на с.с. Н. Козлево-Т. Икономово-Каолиново. Изградена е от плавно западащи на север пластове под ъгъл 1-5°. По субпаралелен Кубрат-Ветрински разлом издигането се разчленява на два блока: Девненско-Кубратски (Добрич-Ветрински) – високо издигнат и Хитринско-Каспичански – относително понижен блок. На север, по склоновете на издигането, чрез Белишко-Тервелския разлом се оформя Тутраканско грабеновидно понижение, а на изток от него са ниските склонове на сложно-устроеното валоподобно съоръжение на Добруджанския масив (фиг. 1). На североизток, изток и югоизток, чрез Венелин-Аксаковската дислокация се оформят поредица от по-нискоразрядни структури, стъпаловидно пропадащи на юг и изток (Безводишки грабен, Вранински хорст, Каварна-Шабленски грабен, Балчишко понижение, Генерал Тошевско стъпало, Кичевско стъпало, Варненско стъпало и Варненска моноклинала). На юг, по Южномизийския разлом става съчленяването на Северобългарското сводово издигане с Предбалканската структурна зона, т.н. Търговишко-Провадийско стъпало (Южномизийска периплатформена моноклинала), в обсега на която са формирани пликативни гънкови структури (Шуменска синклинала, Провадийска синклинала и др.). По западните склонове на Северобългарското сводово издигане чрез трансрегионални и регионални линеаменти се оформя Поповска издигнатина, Разградска седловина и Александрийска депресия (по-голямата й част е в Р. Румъния), като най-източно продължение на Долнодунавската депресия. Разгледани в едър план, тектонските зони и структури са “изтеглени” в посока запад-изток. Отличават се с твърде сложни литолого-стратиграфски пространствени и темпорални отношения помежду им, резултат на продължителна еволюция, с многократна смяна на палеогеодинамичните процеси и на седиментационните режими. Прави впечатление обаче, че на общото издигане на свода в централната част съответствуват компенсаторни “понижения” по периферията. С елевацията на свода около него се разкриват все по-млади формации с по-голямо разпространение, т.е. енергетически активираните площи нарастват от центъра към периферията. В тях се е формирал най-големия артезиански басейн на пресни подземни води у нас, с етажно разположени водоносни хоризонти и комплекси, част от които пространствено се припокриват, с монотонно нарастваща дебелина и мобилизационни площи от юг на север. Нормалното хидрогеоложко поле е радиално разходящ поток с високи филтрационни параметри, хидравличната цялост на който е общо взето  тектонски и морфоложки ненарушена, но с възможности за хидродинамична деформация в непосредствена близост на разломните зони. Подхранването се извършва във високо издигнатите части на басейна, а дренирането – по периферията му. Допуска се наличието на латерални екрани, контролиращи движението на флуидите, по които се формират регионални и локални хидродинамични аномалии с различен знак (пиезоминимуми и пиезомаксимуми). Очевидно, изразителният блоков строеж на разглежданата територия, денивелациите между блоковете, обусловени от крипторуптурни дислокации, имат основно значение за хидрогеоложките условия на района. Те обуславят формирането на разнообразни водовместващи (хидрогеоложки) структури, които по съществуващата хидрогеоложка подялба на Р. България попадат изцяло в Долнодунавска артезианска област и от запад на изток (фиг. 2) обхващат респективно:

-        югоизточната част на Свищовския подрайон и изцяло Силистренски подрайон на Северобългарски артезиански басейн (поречията на р. Русенски Лом, и на реките, вливащи се директно в р. Дунав).

-        Провадийски и Добрички район на Варненски артезиански басейн (поречията на р. Провадийска, на реките, преминаващи в територията на Р. Румъния и на част от реките, вливащи се директно в Черно море или в крайбрежните езера).

Стратиграфският  обхват на изграждащите ги скали, които се разкриват на повърхността, е предимно от долна креда до кватернер. В дълбочина, по сондажен път са достигнати юрски, триаски и палеозойски скали. Литоложкият им субстрат е пъстър, но почти изключително седиментогенен – брекчоконгломерати, алевролити, пясъчници, аргилити, мергели, широка гама от карбонати (глинести варовици, песъчливи и механично-отломъчни варовици, оолитни и биогенни варовици, доломитизирани варовици, доломити и др.), неравномерно напукани и окарстени, както и неспоени до слабо споени льосови и льосовидни отложения, субрецентни глини, пясъци, чакъли. Те обуславят формирането на различни по тип и характер подземни води, общо взето съответствуващи на водовместващите структури:

-        порови (порни) подземни води и по-рядко смесени порово-пукнатинни до порово-пукнатинно-карстови води в несвързаните и слабо свързани сенонски, палеогенски и неогенски седименти, разпространени в периферните северни, източни и южни части от територията на Североизточна България, както и в повсеместно разпространените кватернерни отложения, които имат важно значение;

-        карстови и пукнатинно-карстови води в неравномерно напукани и карбонатни скали с широко площно разпространение (т.н. карбонатна плоча). Характеризират се със значителни количества и разнообразни качества и имат изключително важно значение за района;

-        пукнатинни подземни води в различно напуканата приповърхностна част на седиментните скали в зоната на хипергенезата. Имат повсеместно, но спорадическо разпространение, неголяма дълбочина на залягане и ограничено значение.


            6.5.1.1 Характеристика на основните водоносни хоризонти и комплекси

            6.5.1.1.1Води в кватернерните отложения

Кватернерните отложения имат повсеместно разпространение в Североизточна България. Представени са от различни генетични типове: пролувиални, делувиални, колувиални, делапсивни, алувиални и смесени по тип наслаги, както и различни формации еолични образувания. Пролувиалните и делувиални отложения са ограничени по площ, предимно в подножията на склоновете, в периферията на терасите на р. Провадийска и другите Добруджанските реки. Представени са от несортирани, обикновено плоски, чакълесто-отломъчни материали с глинесто-песъчлив запълнител, най-често под формата на поройни конуси или от преотложени льосовидни материали. Дебелината им варира в широки граници, но рядко надхвърля 5-6 m. В основата на платовидните заравнености (Шуменско плато, Провадийско плато, “Станата”, Франгенско плато и др.) те формират почти непрекъсната ивица с различна ширина и характерна “вълнообразна” морфология. Хидрогеоложкото им значение е ограничено. Обикновено в тях се формират порови по тип, ненапорни до слабонапорни по характер води със спорадично разпространение или образуващи отделни потоци с генерално направление към речно-овражната система. Филтрационната характеристика на отложенията е твърде разнообразна, но стойностите на коефициента на филтрация – от 0,2-0,5 m/d до 1,3-2,0 m/d и на проводимостите – до 8-10 m2/d са общо взето ниски. Подхранването на подземните води в пролувиално-делувиалните отложения се извършва от инфилтрация на валежи и на повърхностни води, както и от пукнатинни и пукнатинно-карстови води от докватернерната подложка. Дренирането им се извършва по периферията на конусите при изклиняване на отложенията или от речно-овражната система чрез многобройни низходящи извори с незначителен дебит. Друга част от тези води – предимно по Дунавското побрежие се дренира подземно в песъчливите наслаги на алувия и неогена, така че като цяло практическото им значение е ограничено.

            Колувиалните (сипейни) отложения имат ограничено разпространение на отделни склонове от циркумденудационните плата. Представени са от дребно- до среднокъсов скален материал с глинест запълнител. Дебелината им достига до 2-4 m, но нямат самостоятелно хидрогеоложко значение, а само “маскират” или “провеждат” пукнатинно-карстови води от скалната подложка. По-широко площно развитие в проучваната територия имат делапсивните (свлачищно-срутищни) материали. Разпространени са на отделни места от поречието на р. Провадийска и притоците й, почти повсеместно по речните склонове на р. Батова (от изворите й до с. Оброчище) и почти по цялото Черноморско крайбрежие (в ивица с дължина около 70-80 km и ширина до 1-2 km). Общата им площ (заедно с Дунавския Добрджански район) надхвърля 180-200 km2, а обхватът и морфологията им са изключително разнообразни. Представени са от смесени глинесто-песъчливи материали с различни, често “плаващи” в общата маса скални късове. Дебелината им варира от 2-3 m до над 15-20 m. В тях се формират предимно порови по тип, ненапорни по характер подземни води със спорадично разпространение, които образуват отделни временни потоци. Филтрационните показатели на отложенията зависят от степента на деформирането и уплътняването им, но са общо взето ниски (коефициентът на филтрация до 0,1-0,5 m/d, рядко повече). Подхранването е изключително от инфилтрация на повърхностни и валежни води, а дренирането – от речно-овражната система и от низходящи, непостоянни извори с малък дебит. Хидрогеоложкото значение на тези води е неблагоприятно, поради нарушаване устойчивостта на склоновете и формирането на широкообхватни свлачищни циркуси. За това дренирането (за “осушаване на масива”) и използването им има важно значение.

            Широко разпространение по долините на реките имат алувиалните наслаги. Те изграждат долинните уширения и ниските терасни нива на р. Провадийска, Батова и други, както и на притоците им. Имат еднотипен строеж. Представени са от валуни и чакъли с песъчлив  или глинестопесъчлив запълнител в основата, разнозърнести до глинести пясъци над тях и глини в приповърхностната им част. Основните различия са в дебелините на отделните литоложки разновидности и в степента на заглиненост.

            Хидрогеоложката характеристика на алувиалните отложения в басейна на р. Провадийска е подобна на р. Русенски Лом. Терасните заравнености на р. Провадийска и притоците й - р.р. Крива и Главница са ивици с ширина до 200 m, разположени от двете страни на реките. Само между гр. Каспичан и Синдел на места се разширяват до 1,5-2 km. Представени са предимно ниските нива на терасния спектър. Дебелината на изграждащите ги алувиални отложения е относително постоянна - 6-8 m, а на чакълесто-песъчливият хоризонт варира от 0,5 m до 5-6 m и е средно 3,5 m. Чакълесто-песъчливи пластове с по-голяма дебелина (до 10 m) са установени чрез сондажи на по-ниски нива в Белославското и Варненско езера, които представляват удавени долини на р. Провадийска в приустиевата й част. Отложенията по р. Главница са по-заглинени. Формиралите се подземни води са порови по тип, предимно ненапорни по характер. Те образуват общ водоносен хоризонт с подложка от долнокредни и палеогенски седименти (мергели, варовици) и от неогенски глини (в долното им течение), хидравлически свързан с водните стоежи на реката и притоците й, но тази връзка е нарушена в различна степен, поради корекцията и андигирането им. Дълбочината на подземните води зависи от хипсометрията на релефа и е от 1-2 m до 5-7 m от терена, а по данни на НИМХ (ш.кл. 559-Синдел), амплитудата на колебанията им достига до 1,0-1,5 m. Филтрационната характеристика на отложенията е твърде разнообразна: коефициентите на филтрация са от 1-5 m/d до 50-80 m/d, проводимостите от 10-15 m2/d до 400-500 m2/d, като преобладават стойности около 100 m2/d, а относителните дебити – около 1 l/s.m, което ги характеризира като слабо до умерено водоносни. Подхранването на подземните води е предимно от инфилтрация на повърхностни и валежни води, а в отделни участъци – и от други водоносни хоризонти (от карстови води в района на Провадия-Златина; от неогенски води – в района на Житница). Дренирането е почти изключително от р. Провадийска и притоците й при ниски водни стоежи и от вододобивни съоръжения (предимна шахтови кладенци в цялото поречие). Допуска се дрениране на алувиални води в по-дълбокозалягащи карстови водоносни хоризонти (в района на гара Хитрино, с. Калугерица, над с. Златина и др.).

            Алувиалните отложения в долините на реките Девня и Батова имат ограничено разпространение, предимно в долните им течения. Представени са от глини и финни глинести пясъци и по-рядко от заглинени чакъли. Прослояват се от глини с органични останки. Общата им дебелина е от 3-4 m до 6-7 m, а филтрационните им показатели са занижени. Хидрогеоложката характеристика на алувиалните отложения на останалите добруджански реки, вливащи се директно в р. Дунав или в Черно море е подобна. Те изграждат тесни, неизразителни заливни тераси, представени от преотложени льосови и льосовидни материали, глини и заглинени чакъли с обща дебелина от 1-2 m до 5-6 m. В тях са се формирали порови по тип, ненапорни по характер подземни води само в участъци, където докватернерната подложка е представена от относително водонепропускливи седименти (мергели, глини). В останалите участъци на изток по крайбрежието, формиралите се алувиални подземни води “понират” в дълбочина в окарстени карбонатни скали и подхранват по-дълбоки водоносни хоризонти. Филтрационната характеристика на алувиалните отложения с по-съществени водопроявления се определя със стойности на коефициента на филтрация от 2-3 m/d до 25-30 m/d, проводимостите от 10-15 m2/d до 100-180 m2/d и относителни дебити от единични кладенци до 1 l/s.m, което ги характеризира предимно като слабоводообилни.

            Повсеместно разпространение по цялата територия на Североизточна България имат еоличните льосови и льосовидни отложения. Те припокриват различни по литология и стратиграфски обхват докватернерни скали. Представени са от три генерации: глинест льос, развит в южните части на площа като удължена по паралела ивица с ширина 20-40 km; песъчлив льос – в междинните части и типичен льос – в най-северната ивица, почти паралелна на долината на р. Дунав. Дебелината на льосовите и льосовидни отложения варира от 10-15 m до над 40-60 m, като общо взето нараства от юг на север и от запад на изток. Льосовият комплекс се характеризира със значителна вертикална пропускливост, която улеснява инфилтрацията на валежни води в дълбочина. На места в основата на льосовите отложения, са установени старокватернерни чакъли и валуни с глинест запълнител до глини с валуни, които се характеризират със стойности но коефициента на филтрация до 3-5 m/d. По тези места обикновено са се формирали порови по тип, ненапорни по характер подземни води със спорадично разпространение, които не образуват общ водоносен хоризонт, а отделни водотоци. Посоката им на движение следва естествените наклони на релефа и е насочена към речно-овражната система, предимно на север-североизток. Дълбочината на залягане на подземните води е от 3-5 m до 18-20 m и повече, а амплитудата на колебанията им – по данни на НИМХ (шк 10-с. Райнино; шк 41а-с. Калипетрово) – достигат до 3,5 m в многогодишен аспект. Подхранването на подльосовите води е изключително от инфилтрация на валежи, а дренирането – от низходящи извори с различен дебит – от 0,010-0,015 l/s до 1,0-1,5 l/s. Очевидно значителна част от подземните води се дренират от по-дълбокозалягащите пукнатинно-карстови водоносни хоризонти и комплекси. По филтрационна характеристика льосовият комплекс е слабо водоносен и практическото му значение сега е ограничено. В миналото значителна част от Лудогорието е използвало такива води от местни водоизточници (шахтови кладенци с различна дълбочина – от 10-15 m до над 100 m и каптирани извори).

6.5.1.1.2. Води в неогенските седименти.

Води в плиоценските седименти

            Плиоценски отложения с ограничено разпространение са установени и в южните понижени части на разглежданата територия, в обсега на басейна на р. Провадийска, източно и южно от гр. Провадия (около с.с. Житница-Царево, Храброво-Блъсково, Градинарово-Марково и др. Представени са от слабоспоени конгломерати, пясъчници, чакъли и пясъци с прослойки от глини. Отнасят се към неподелен плиоцен. Дебелината им варира от 5-10 m до 70-80 m, но е преимуществено около 10-15 m. В пясъците и чакълите са се формирали порови по тип, ненапорни по характер подземни води, често свързани с алувиалните отложения на р. Провадийска и притоците й. Подхранват се от инфилтрация на валежни и повърхностни води и от скатови води. Дренират се от единични низходящи извори с дебит от 0,100 l/s до 3 l/s, от алувиалните отложения и от речно-овражната система. Филтрационните им параметри са ниски, което характеризира отложенията предимно като слабоводоносни до умерено водоносни.

            Води в миоценските седименти

            Миоценските седименти са развити в източната част на проучваната територия, приблизително източно от линията Силистра-Дулово-Тервел-Вълчи дол-Девня, около Белославското и Варненско езеро и на юг от тях. Общата им площ на разпространение е около 5000 km2, което е почти 1/3 от разглеждания район. Най-западните им разкрития – до долината на р. Суха са ограничени петна или тънки неиздържани ивици по суходолията. Литолого-стратиграфският им профил е непълен – представени са предимно от  глини и пясъци на Франгенската свита и от варовиците на Одърската свита, а дебелината им е редуцирана от 1-2 m до 10-12 m, рядко повече. На изток, североизток и югоизток стратиграфският им обхват се увеличава, нараства значителна дебелината им и те имат повсеместно разпространение в Приморска Добруджа, като изпълват Добруджанското, Варненското и Моминско плато. На север продължават на територията на Р. Румъния, а на изток – в прилежащата акватория на Черноморската шелфова зона, добре проучена чрез ехолотови профили и спаркерни снимки. В обсега на разпространението на миоценските седименти се разполагат северните крайбрежни влажни зони – езерото “Дуранкулак”, езерния комплекс “Шабла-Езерец” и Шабленска тузла, оформени в удавените устия от долините на палеореки и отделени от морето с пясъчни коси. Те представляват уникално съчетание на различни екосистеми и са едни от най-значителните влажни зони с международно значение, защитени с Рамсарската конвенция (1971 г.) и Парижкия протокол към нея, на които България е страна.

            Миоценските седименти са детайлно проучени и добре разчленени. Припокриват трансгресивно и дискордантно пъстра по литология и стратиграфия скална подложка. Представени са от типично трансгресивен крайбрежен фациес от кримо-кавказки тип в почти пълния си профил. В основата на места залягат базални полигенни конгломерати, пясъчници, глини, по-рядко мергели. Надградени са от разнозърнести пясъци, пясъчници, различни видове варовици – песъчливи, биогенни, детритусни, пясъчници и пясъци с глинести прослойки, варовити глини и отново варовици. Литостратиграфски се отнасят към Карапелитска и Галатска свити (с Ботевски член), глинесто-варовикова задруга, Евксиновградска свита, пясъчниково-варовикова задруга, Франгенска, Одърска, Тополовска и Карвунска свити с хроностратиграфски обем от тархан до сармат (предимно среден – горен миоцен). Източно от гр. Провадия и югозападно от гр. Вълчи дол са установени неподелени седименти с миоценска възраст. Общата дебелина на миоценските седименти варира от 10-15 m до 40-50 m на запад, а на изток и юг се увеличава до 300-400 m. Границите между отделните литоложки разновидности са приблизителни и условни, поради непрекъснатия преход помежду им, без да се установяват закономерности в хоризонтално и вертикално направление. Миоценските отложения са почти хоризонтални със слаб регионален наклон от 1-5° на изток до югоизток и североизток, като изграждат некомпетентните структури на Варненската моноклинала. Припокриват се на обширна площ (почти 80% от разпространението им) от льосови, льосовидни, делувиални и делувиално-алувиални отложения с различна мощност, а на места – по долината на р. Батова и крайбрежието са завоалирани от временно стабилизирани свлачища с различен обхват. Интересен елемент за миоценските карбонатни седименти от различните свити е карстовата им морфология. В разкритията с почти равнинен релеф, а и в суходолията са установени предимно дребни карстови форми – от кари, “карови полета” (т.н. “кайряци”), карстови уширени пукнатини, ходове, празнини с различна степен на свързаност памежду си (дифузен карст) до ували, валози, въртопи, пещери с различни размери, привързани към различни карбонатни нива и свързани помежду си в обща канална мрежа (канален карст). Една част от карстовите форми са запълнени и фосилизирани от по-малки отложения (покрит карст), а други са открити (гол карст). По сондажни данни степента на интензивното окарстяване достига до 80-90 m, на отделни места и до 150-200 m дълбочина от повърхността, а общият обем на карстовите празнини е 10-14%. Процесите на карстовата денудация (корозия) продължават и сега с различна скорост – от 4 mm/1000 години до 30 mm/1000 години. Това способствува за бързото и почти пълно “отвеждане” (“пониране”) на валежните и повърхностни води в дълбочина, поради което повърхностен отток практически няма (модулът на повърхностния отток е по-малък от 0,1 l/s.km2).

            В миоценските несвързани или слабосвързани пясъци, напукани пясъчници и окарстени варовици са се формирали пукнатинни, пукнатинно-карстови до порово-пукнатинно-карстови по тип, предимно ненапорни до напорни (в долината на р. Батова и някои прибрежни участъци, южно от гр. Варна) по характер подземни води. Литоложката пъстрота на седиментите, непрекъснатото редуване и изклиняване на водоупорни и водопропускливи отложения, определя водонасищането на отделни лещи, прослойки и пластове със сложна хидравлична връзка помежду им. Това обуславя образуването на общ водоносен комплекс, наподобяващ хетерогенна пореста гъба с различни водопроводящи и водовместващи свойства. Най-характерният белег на този комплекс е анизотропността му по вертикала и хоризонтала, което определя наличието на различни по тип и възможност за етажно разположени пластови подземни води. В основата на миоцена (пясъци и варовици на Галатската свита и Ботевския член) са се формирали порово-пукнатинни по тип, напорни по характер подземни води (т.н. “Чокракски водоносен хоризонт”). За долен водоупор им служат водонепропускливи глини и мергели на палеогена и долната креда или по-плътни прослойки от самия миоценски разрез. В пясъците и варовиците на Франгенската и Одърска свита са се формирали предимно пукнатинно-карстови по тип, ненапорни по характер подземни води (т.н. “долен сарматски водоносен хоризонт”), които се отделят от по-долу лежащите подземни води  чрез глините и диатомитите на Евксиновградската свита, чието регионално разпространение не е съвсем изяснено. Във варовиците на Карвунската свита са се формирали пукнатинно-карстови до карстови по тип, ненапорни по характер подземни води (т.н. “горен сарматски водоносен хоризонт”), за долен водоупор на който служат глините от локално развитата Тополовска свита или други относителни водоупори от миоценския профил. Общата дебелина на водоносния комплекс варира в широки граници: от 3-5 m по склоновете на речните долини до над 30-50 m към вододелните била и над 60-100 m в Крайбрежието – за ненапорната част и до 30-40 m – за напорната част. По данни от детайлни разходометрични изследвания в сондажи е установено, че действителната активна дебелина на водоносния комплекс е значително по-малка и рядко надвишава 10-20 m. Очевидно, между отделните водоносни части на комплекса съществуват различни хидравлични връзки, поради еднаквите им или близки по стойност пиезометрични нива и общата посока на движение на водите. В отделни участъци, обаче, тези връзки са твърде затруднени и пиезометричните нива на долната част са +5 до +10 m над терена (с. Батова, р. Паша дере), а на средната част (ако няма технологично смесване на води) до 40-50 m по-ниско от най-горния водоносен хоризонт. Общо взето хидродинамичната схема на подземните води в миоценските отложения е усложнена. В западната част от повърхностните им разкрития (до долината на р. Суха) и на юг от долината на р. Батова седиментите са раздрани (“разсечени”) от речно-овражната система и подземният поток има “прекъснат” характер като отделни водотоци, които се разслояват (“разпръстяват”) в различни посоки, лимитирани от хидрографската мрежа и наличието на локални водораздели. В източната, равнинна част посоката на движение на подземните води почти “повтаря” земеповърхните форми и е генерално на изток и североизток. Хидравличният градиент до главните вододелни била е 0,002-0,005, по склоновете на долините 0,01-0,04, а по крайбрежието е 0,0012-0,0015. По тези причини дълбочината на залягане на подземните води зависи предимно от хипсометрията на релефа и варира в широки граници – от 4-10 m от терена до 90-100 m и повече в ненапорната част и от +5 до +15 m – за напорната част. По данни от НИМХ амплитудата на колебания на водните нива (тръбни и шахтови кладенци с №№7, 9, 12, 15, 15а, 832, 1401, 1548, 1565, 1581, 1582, 1583 и 1584) варира от 0,10-0,20 m до 3,60-3,80 m. Филтрационната характеристика на водоносния комплекс е изключително разнообразна. Коефициентите на филтрация са от 1-3 m/d до 10-15 m/d в западните и централни площи на миоцена, а на изток нарастват от 20-30 m/d до 140-160 m/d; проводимостите варират от 5-10 m2/d до 50-90 m2/d в южната и западна част, до 200-600 m2/d в централната част (около гр. Добрич), на изток достига до 1500-2000 m2/d, а в единични случаи (около Каварна-Шабла) до 4000-5000 m2/d. Аналогични са стойностите и за прилежащата румънска територия (Zamfirescu F., 1997 – устно съобщение). Коефициентът на водоотдаване варира от 0,02-0,05 до 0,10-0,15, а нивопредаването – от 5.102 m2/d до 3.104 m2/d. Най-ниски са стойностите на филтрационните параметри в долната част на водоносния хоризонт (чокракски водоносен хоризонт), а най-високи – за средната му част. По данни от опитни водочерпения от единични кладенци относителните дебити варират от 0,1-0,5 l/s.m до над 10 l/s.m, което характеризира миоценските отложения, предимно като умерено водоносни. Това се потвърждава и от многобройните изследвания за модула на подземния отток по различни методи, стойностите на който в централната и източна част варира от 1,27 l/s.km2 до 15,85 l/s.km2 (за средна и над средна по водност година) и е преимуществено 2,5-3,0 l/s.km2 и от 0,69 l/s.km2 до 2,30 l/s.km2, преимуществено 1,5-1,8 l/s.km2 (за суха година). Средният модул на водоносния комплекс е около 2,0 l/s.km2.

            Областта на подхранване на подземните води почти съвпада с площното разпространение на миоценските седименти. Подхранването се извършва изключително от инфилтрация на валежни и повърхностни води, улеснено от спокойните геоморфоложки и тектонски условия, от климатичните особености на района и от значителното окарстяване и напукване на седиментите. Коефициентът на инфилтрация за повърхностно разкритите площи варира от 8-10% до над 22-23%. Дренирането на миоценските води се извършва от речно-овражната система (р. Батова с минимален отток 200-300 l/s е почти съвършен дренаж на такива води), от подруслови потоци на по-големите дерета в крайбрежната част на района (Паша дере, южно от гр. Варна; Шабленско и Нейковско дере, р. Суха в горното си течение и др.), от многобройни низходящи извори и група извори с различен дебит – от 0,050 l/s до над 100 l/s, преобладаващ от 1-2 l/s до 5-7 l/s (само в с. Николаевка са установени над 20 водоизточника с дебит по-голям от 1 l/s; по долината на р. Батова има над 160 водоизточника със сумарен дебит 900-1000 l/s, по-големи от които са "Фатмето" – 19 l/s; “Юртлук” - 20 l/s; “Сават чешма” - 24 l/s; “Казълкая” - 46 l/s и др.; в Балчик – 103 l/s; Каварна - 69 l/s и др.). По данни от НИМХ (извори от ОХГМ с №№1401, 1402, 141, 142, 143, 143а, 149, 150 и 805) коефициентът на колебание на дебита им е от 1,5-2,0 до 5-6. Значителна част от миоценските води се излива “подземно” в приморската ивица – в езерото “Дуранкулак”, езерния комплекс “Шабла-Езерец”, Шабленска тузла, около с. Ваклино, около устието на р. Батова, както и в акваторията на Черно море. Част от подземния отток се насочва към територията на Р. Румъния. По-големите извори са каптирани, а в района на Добрич-Шабла-Ген. Тошево има изградени и много тръбни и шахтови кладенци за добив на подземни води с различно предназначение. Необходимо е да се отбележи, че водният баланс и нарушаване на естествените хидролого-хидрогеоложки условия в обсега на влажните зони (от р. Батова до Дуранкулак) и на запад от тях правят екологичното равновесие изключително деликатно и уязвимо. Засиленият технологичен добив на подземни води от миоценския водоносен комплекс е довело до формиране на районна депресия с размери 20х10 km и понижаване на водните нива с 30-50 и повече метра (в района на гр. Добрич, североизточно от Г. Тошево), както и до засилена интрузия на морски води, които се подмъкват под пресните подземни води и ги замърсяват до 1-3 km от бреговата ивица в района на Тюленово-Шабла-Ваклино-Дуранкулак.

6.5.1.1.3 Води в донеогенските скали

              Пресните подземни води в донеогенската подложка са се формирали основно в палеогенски (долно-средно еоценски), в горно- и долнокредни седименти.

Води в палеогенските седименти

Палеогенските седименти имат широко площно разпространение в изток-югоизточната част на проучваната територия (предимно в басейна на р. Провадийска и р. Батова и около Белославското и Варненското езеро). Най-западните разкрития като изолирани петна без практическо значение са установени при с.с. Голяма вода и Хърсово, Разградско и при с.с. Страхилица и Средня, Шуменско. Повсеместното разпространение на палеогенските седименти е източно от линията на с.с. Друмево-Марково-Войводино. Те изпълват централните и южни части на Провадийската синклинала, разкриват се по западните и южни части на Варненското плато (около с. Игнатиево) и на юг в Авренското (Моминско) плато. Приблизително източно от меридиана на с. Аксаково затъват бързо в дълбочина на североизток, изток и юг под ъгъл 3-5°, а по долината на р. Камчия увеличават и дебелината си. Общата площ на разкритата част е около 150-170 km2, а на закритата – около 300-320 km2. По сондажни данни горнището на палеогенските седименти в района на гр. Варна е на 450-500 m, а към “Златни пясъци” – на 750 m дълбочина от повърхността. Покриват нормално или с размив долно- и горнокредните седименти. Представени са от морски отложения в глинесто теригенен и варовит фациес – конгломерати, мергели, глинести и песъчливи варовици в основата, пясъчници и пясъци с прослойки от пясъчници, различно глинести, органогенни нумулитни варовици, глинести мергели и детритусни пясъчници и варовици, глини с манганови отложения. Отнасят се към различни задруги и свити – варовита задруга, Комаревска, Белославска, Кривненска, Дикилиташка, Аладънска, Авренска (със Славейковски член), Долночифлишка, Моминска и Русларска свита с хроностратиграфски обхват от палеоцен до олигоцен. Отделни свити прехождат помежду си вертикално и латерално или се съчленяват хоризонтално, поради което литоложките и стратиграфски граници са условни и приблизителни. Дебелините на свитите варират от 1-2 m до 50-70 m, а сумарната дебелина на палеогенските седименти варира от 100-120 m до над 400 m. Дебелините на отделните литоложки разновидности не са издържани във вертикално и хоризонтално направление по фациални и структурни причини. В хидрогеоложко отношение най-голямо значение имат несвързаните пясъци, ронливите пясъчници и различно напуканите и окарстени варовици на Белославската, Дикилиташката и Аладънска свити. В тях са се формирали порови, порово-пукнатинни до пукнатинно-карстови (преимуществено) по тип, ненапорни в разкритата част до високо напорни (в потъналата част) по характер подземни води, които образуват общ водоносен хоризонт. Поради условното хроностратиграфско разчленяване на седиментите той е означаван като долно-средноеоценски водоносен хоризонт. За долен, несъвършен водоупор служат плътни и глинести горнокредни варовици и водонепропускливи долноеоценски мергели, а за горен – мергелите и глините на горния еоцен (Авренска свита) и на олигоцена (Русларска свита). Общата дебелина на водоносния хоризонт нараства от 30-35 m на запад до 110-130 m – на изток и е средно около 60 m. Генералната посока на движение на водите е на изток-югоизток при хидравличен градиент от 0,0035-0,0043 (Кранево-Балчик) до 0,008-0,05 в централната част на Варненската падина, в Провадийското и Моминско плато. Пиезометричните напори (в абсолютни коти) варират от +3 до +4 m в района на Варненското езеро до +25 до +35 m в крайбрежната ивица между Варна и Балчик. Независимо от относително еднородния характер на колекторите (пясъци и варовици) филтрационната им характеристика е твърде разнообразна – коефициентът на филтрация варира от 0,23-0,25 m/d до 4,2-5,0 m/d, като преобладават стойности 0,5-1,3 m/d; проводимостите са от 20-30 m2/d (а в района Шабла-Българево и 5-10 m2/d) до 380 m2/d, като преобладават стойности 100-120 m2/d; водоотдаването е от 0,002 до 0,10, а нивопредаването – около 105 m2/d. При достигане на водоносния хоризонт в зоната на напора дебитите на самоизлив варират от 0,200 l/s до 12-15 l/s, а относителните дебити-от 0,1 l/s.m до над 10 l/s.m, което заедно с модула на подземния отток от 0,25 l/s.km2 до 1,1 l/s.km2, средно около 0,5-0,7 l/s.km2 характеризира седиментите като слабо до умерено водоносни. По данни от продължителни наблюдения в района на с. Кранево, амплитудата на колебание на водните нива е от 1,5-2 m до 13-14 m. Подчертана е тенденцията към понижаване на напорите, поради консумиране на еластичните запаси, нарушени връзки с други водоносни хоризонти или по техногенни причини (“пясъчни пробки”).

Подхранването на долно-средноеоценския водоносен хоризонт се извършва в областта на разкриването му на повърхността чрез инфилтрация на валежни и повърхностни води, както и от други водоносни хоризонти: от сармата, поради изклинване на горния му водоупор (западно от линията между селата Стожер-Спасово) или чрез незатампонирани сондажи (Източна Добруджа) и от напорни кватернерни води в района на Варненско езеро (удавени тераси на р. Провадийска). Възможни са хидравлични връзки и по-стари водоносни хоризонти (малм-валанжински водоносен хоризонт) по дизюнктивни нарушения, но за това няма преки доказателства. Водоносният хоризонт от ненапорната (западна и централна) част се дренира от хидрографската мрежа, както и от множество низходящи извори по западните склонове на Моминското и Варненско плато, които се намират най-често в основата на пласта или на границата със слабопропускливи или непропускливи седименти. Дебитите им са от 0,050-0,100 l/s до 3-5 l/s. Естествено дрениране на хоризонта в областта на транзита почти със сигурност е установено в акваторията на Варненско езеро, а твърде вероятно и в северната част от шелфа на Черноморската ни акватория (между гр. Варна и гр. Балчик), предимно по разломни линии. Основната част на долно-средноеоценския водоносен хоризонт се дренира по изкуствен път от различни проучвателни сондажи и тръбни кладенци, разположени във Варненската долина (Игнатиево – Езерово) и в крайбрежната ивица.

Води в горнокредните седименти

            Разпространението на горнокредните седименти също е в изток-югоизточната част на разглежданата територия. Най-западните разкрития са ограничени в няколко петна, източно от с.с. Мортагоново и Желязковец, Разградско. На юг-югоизток запълват и изграждат плитките сингънки в Южномизийската периплатформена област – Шуменска синклинала и Провадийска синклинала, като морфоложки оформят склоновете и високо издигнатите части на платовидните заравнености – Шуменско, Провадийско, Добринско, Варненско, Моминско и Добруджанско плато. Още по на изток, юг и североизток – в крайбрежната част затъват в дълбочина и са преминати само по сондажен път. Поради участието им в различно денивилирани блокови структури дълбочината им на залягане варира в широки граници, а дебелината им е редуцирана. Представени са предимно от морски седиментни скали в теригенен и карбонатен фациес: в основата конгломерати, разнозърнести пясъчници до песъчливи варовици, на места с фосфорити и глауконит, варовити мергели, глинести и тебешироподобни до здрави биогенни и детритусни варовици с множество флинтови ядки. Общо взето отдолу нагоре по вертикала нараства карбонатното съдържание за сметка на теригенната и глинеста компонента. Литостратиграфски горнокредните седименти се отнасят към Мадарска, Могиленска, Добриндолска, Венчанска, Мурненска, Шуменска, Новаченска, Никополска, Мездренска, Добринска и Кайлъшка свити с хроностратиграфски обем от ценоман-турон (конгломерати, пясъчници, мергели) до мастрихт (варовици). Залягат върху пъстра  литоложка подложка от долнокредни седименти, а се припокриват от палеогенски, неогенски и кватернерни отложения. Дебелината им в разкритите части варира от 10-15m до 260-300 m – в Шуменското и Провадийско плато, като преобладаващата дебелина е 110-160 m, а средната 120 m; от 8-10 m до 150-180 m – във Варненското, Добруджанското и Моминско плато и е средно 60-100 m. Общо взето от север на юг и от запад на изток, югоизток и североизток с потъване на седиментите, дебелините им намаляват и в крайбрежната ивица са почти постоянни – 40-60 m (а в отделни блокове – отсъстват). В обсега на Шуменското (между с.с. Средня и Лозево) и на Провадийското (между с.с. Мадара-Марково и Бозвелийско) плато горнокредните седименти оформят плитки асиметрични синклинални структури, допълнително усложнени от тектонски нарушения. Наклоните на пластовете са от 1-2° до 8-10, а направлението на осите на гънките е изток-североизток – запад-югозапад.

            Горнокредните карбонатни скали са напукани и окарстени. Напукаността е характерна за долната част на профила (ценоман-долен сенон), а окарстеността, развита в хоризонтално и вертикално направление, засяга най-горните части (мастрихт). Карстовите форми са разнообразни по големина и форма: празнини, канали и каверни с диаметър от 1-5 mm до над 10 mm, пещери със сечение до няколко m2, въртопи и понори с почти изометрична форма и диаметър 1-2 m. Те дават облика на карстовата морфология по “ръбовите” части и “венците” на платата. По сондажни данни окарстяване е установено и в дълбоко потъналите части на карбонатните седименти (Провадийско плато). Напукаността и кавернозността на горносенонските седименти варира от 0,8-1,5% до 3-4%, почти 90% от които е активна порестост. Пукнатините и каверните образуват сложно свързана хидродинамична система, в която са формирани пукнатинно до пукнатинно-карстови по тип, ненапорни до напорни по характер пресни подземни води от инфилтрационния генетичен цикъл. Границата между напорната и ненапорната част за Провадийското плато е приблизително по линията Снежина-Овчага, а за Варненското плато – в района на просечен-Белослав. Още по на изток, в крайбрежната зона, поради заглинеността на седиментите, подземни води не са установени. За долен съвършен водоупор на сенонските води служат долнокредни мергелни седименти, а за несъвършен – глинести варовици и пясъчници в основата на горната креда. Наличието на вертикално и хоризонтално неиздържани мергелни прослойки “разслояват” водоносната дебелина на различни нива. За горен, относително съвършен водоупор в напорната част служат палеогенски глинесто-песъчливи седименти с дебелина от 25-30 m до над 350 m (в южната част на Провадийската синклинала). Характерът на движение на подземните води, начина на подхранване и дрениране и хидрогеоложката им характеристика ясно изразява хоризонталната им зоналност, както следва:

-        във високоиздигнатите и почти изцяло разкрити горнокредни седименти по периферията на Шуменското, Провадийското, Добруджанското, Варненското и Моминско плато движението на водите има прекъснат, вертикално-струйчест характер с направление към речно-овражната система, а на юг и изток преминава в отделни хоризонтални водотоци;

-        във обсега на транзита отделните пукнатинно-карстови водотоци формират общ ненапорен поток с генерално направление  към осовите части на гънковите структури при среден хидравличен градиент 0,015-0,020. Дебелината на водонаситената зона е 40-45 m. Тя представлява непрекъснато редуване на водоносни с по-слабо водопропускливи прослойки по 2-3 m, така че средната активна дебелина от 12-14 m е едва 10-15% от общата дебелина. Водопроводимостите са от 0,001 m2/d до 4-8 m2/d, а относителните дебити – от 0,0002 l/s.m до 0,015 l/s.m и само в района на солния щок (Мирово) локално се завишават;

-        в централните, морфоложки понижени части на Провадийската синклинала (по долината на р. Главница), както и в части около Белославското езеро има водоносен хоризонт с напорен характер. Движението на подземните води има общо взето двустранен характер: от северозапад на югоизток и от югоизток на северозапад при градиент 0,010-0,012. Пиезометричните нива са от 8 m до 14 m над терена, а дебитите на самоизлив варират от 0,5 l/s до 6,0 l/s. Водопроводимостите са средно 40-50 m2/d, коефициентът на пиезопредаване е 2-5.105 m2/d.

  Подхранването на горносенонските води е изключително от инфилтрация на валежи в обсега на повърхностните им разкрития (около 200-220 km2). Участието на води от други водоносни хоризонти(палеоген, кватернер) е възможно, но не е значително. Дренирането на подземните води в ненапорната част е от речно-овражната система и от многобройни низходящи извори с дебит от 0,040-0,200 l/s до 60-80 l/s и преимуществено 0,8-3,2 l/s (“Бялата вода”, “Делиахмедова чешма” – в Шуменското плато; “Соук чешма”, “Горчивата чешма”, “Солу пещера”, “Баш бунар”, “Ерек чешма”, “Булканите”, “Саръ баир”, “Снежанка” – в Провадийско плато и др.), по-голямата част от които са каптирани за местно водоснабдяване. По данни от НИМХ (каптирания карстов извор при с. Снежина с №403) колебанието на дебитите е значително и коефициентът на изменение варира от 2-5 до над 20. Дренирането на напорната част е изключително чрез сондажи, а вероятно и подземно към р. Провадийска и Белославското езеро. По модула на подземния отток, който за разкритата част е от 1,1-2,2 l/s.km2, а за напорната – 0,5-0,6 l/s.km2 и е средно 0,8-1,0 l/s.km2 горнокредните седименти се характеризират като слабо до умерено водоносни.

6.5.1.1.4 Води в долнокредните и горноюрско-долнокредни седименти

Долнокредните седименти (най-долната част от които прехождат в горноюрски) имат повсеместно разпространение на цялата проучвана територия. На север-североизток продължават в територията на Р. Румъния, на изток -–в акваторията на Черно море, а на юг и запад – извън проучвания район. Най-голямо хидрогеоложко значение имат барем-аптските (долнокредни) и малм-валанжинските (горноюрско-долнокредни) седименти, които в южните и централни части на площта се отделят от дебелослойни хотривски глинести мергели, а на север – поради фациалната промяна на мергелите към варовици, образуват обща карбонатна плоча.

Барем-аптските седименти, приблизително южно от линията Бяла-Попово-Разград-Самуил-Венец-Хърсово-Н. Пазар-Ст. Караджа, са развити предимно в глинесто-карбонатен фациес. Разпространени са на повърхността и са достигнати или преминати чрез сондажи. Представени са от глинести мергели, мергели, глинести варовици, мергели с прослойки от пясъчници до пясъчници с прослойки от мергели, плочести варовици, на много места с глауконит и флинтови ядки. Глинестата и глинесто-теригенна компонента нараства на юг-югозапад, а на север-североизток постепенно в хоризонтално и по-бързо във вертикално направление се замества от карбонатно вещество. В района на Разград и Хитрино са вмъкнати огромни литоложки тела с лещовидна форма от песъчливи до чисти варовици (“Башбунарски” и “Хитрински” варовици). Отнасят се към различни литостратиграфски свити: Горнооряховска, Разградска (с Башбунарски и Хитрински член), Романска, Тръмбешка, Ковачевецка и др., границите между които са условни и приблизителни. Характерна особеност са хоризонталните им и латерални контакти, свързани с клиновидно зацепване, съчленяване, заместване и изклиняване от югозапад на североизток, поради което и взаимоотношенията между долнището и горнището на свитите в различните части са усложнени. Дебелините на отделните свити варират в широки граници – от 40-100 m до 1000-1500 m, като общата дебелина на долнокредните седименти намалява от югозапад на север и изток от 1600-1800 m до 400-500 m. Хроностратиграфският им обхват е от хотрив (в долните, по-глинести части на литоложкия разрез) до апт.

По данни от структурни и хидрогеоложки сондажи дебелината на барем-аптските седименти варира от 30-40 m до 90-100 m в района на Добрич-Крушари, още по на изток, в крайбрежната ивица между Балчик и Мангалия, те липсват, вероятно по тектонски причини. В структурно отношение разглежданите варовици по-рано са отнасяни изключително към апта, а след това - към барема. Поради близкия им литоложки характер сега се разглеждат съвместно, като по редица съображения се счита, че най-горната им част с дебелина от 15-30 m на изток до 180-200 m на запад (около Русенски Лом) се отнася към апта, а останалата им част – към барема. Общо взето долнокредните седименти в разглеждания район изграждат единна плоча, плавно и спокойно затъваща генерално на север-северозапад. В регионален структурен план тя заема северозападните склонове на Северобългарското сводово издигане, югоизточните части Александрийската низина и южните части на Тутраканското понижение. Плочата е блоково разчленена по тектонски нарушения от различен, но общо взето нисък порядък. Характерна особеност на барем-аптския карбонатен комплекс е интензивната му напуканост по няколко системи пукнатини, изключителната му кавернозност (на места като “пчелна пита”). Срещат се блюдообразни понижения с размери 50-100 m, значителни негативни карстови форми с площ до 10-12 km2, въртопи с диаметър 20-100 m и дълбочина 30-80 m. Отличават се със сложна конфигурация в план, с неправилни бъбрековидни и амебовидни очертания, с дълбоко врязани гребени, купени, фиордовидни заливи и др. Разположението на позитивните и негативните форми на няколко нива (етажа) са сложно свързани свързани помежду си и наподобяват карстовата морфология на кугел карст (кокпит карст или туал карст). През неогена карстовите процеси са активирани, част от старите форми са дефосилизирани и са формирани нови (млади) карстови феномени. Зоните и блоковете на наслагване (суперпониране) на двете генерации карст, в съответно съчетание с рифогенните асоциации, обуславят високата им активна порестост и значителните емкостни (обемни) възможности на целия карбонатен комплекс, а пресичането им с различни системи отворени пукнатини – значителната им проводимост.

В глинесто-теригенно-карбонатните долнокредни седименти от южната част на разглежданата територия, неравномерно напукани в приповърхностната си част (и на места съвместно с припокриващите ги кватернерни отложения) са се формирали пукнатинни до пукнатинно-карстови по тип подземни води със спорадическо разпространение, които не образуват общ водоносен хоризонт. Движението им се лимитира от развитата хидрографска система. Те се подхранват от инфилтрация на валежни води и на води от кватернерните отложения, а се дренират от речно-овражната система и многобройни низходящи извори с дебит от 0,05 l/s до 0,80-1,00 l/s, рядко повече. По-големите извори са каптирани за местни водоснабдявания, а значението на останалата част е ограничено. Стойностите на модула на подземния отток са до 0,5 l/s.km2, а в отделни участъци (с преобладание на пукнатинно-карстови води) – около 1 l/s.km2, което характеризира тази част на долнокредните седименти предимно като слабо до умерено водоносна.

Малм-валанжинските седименти са разпространени на цялата изучавана територия и далеч извън нея – на територията на Р. Румъния, в акваторията на Черно море и на юг и запад извън границите на областта. На повърхността се разкриват директно или под тънка кватернерна покривка по най-високо издигнатите, теменни части на Северобългарското сводово издигане (Каолиново-Н. Козлево) или в обсега на тектонски предистинирани многобройни позитивни структури (подутини) с различни размери (Н. Пазар-Плиска-Каспичан, Млада гвардия-Ветрино-Златина, Суворово-Девня, Есеница-Калоян, Зърнево-Орляк, Тервел-Н. Камена и др.). Общата им площ е около 1600 km2. В останалата част затъват на дълбочина на север, изток, юг и запад, като “обличат” различно денивелирани по тектонски нарушения доюрски (предюрски) блокови структури. В тези части са достигнати или преминати на различна дълбочина – от 50-100 m до над 1000 m от терена само по сондажен път. В огромната част от територията малм-валанжинските седименти са представени от монотонен карбонатен фациес – в основата доломити, варовити доломити, доломитизирани и афанитови варовици (долна, доломитова зона), редуване на органогенни, оолитни, интеркластични варовици с доломити и доломитизирани варовици (средна, преходна зона) и различнокристалинни, оолитни, псевдооолитни, органогенни, рифови и механично отломъчни, средно до микрозърнести варовици с редки прослойки от доломитизирани варовици (горна, варовикова зона). Характерен орнамент е наличието на сутурно-стилолитови повърхнини, облепени с глинесто и/или органично вещество и хидроокиси. Литостратиграфски се отнасят предимно към Чернооковска, Дриновска и Каспичанска свити със стратиграфски обем от калов-титон до валанжин (горна юра-долна креда). Границите между отделните свити и между литоложките разновидности са приблизителни и условни. Дебелините им варират в широк диапазон, но общата дебелина на карбонатната плоча е относително постоянна 700-800 m, като намалява от юг-югозапад (1000-1100 m) на североизток (300-500 m). Прави впечатление значителното, но неравномерно участие на доломитовата компонента. Установено е, че доломитета е вторичен от етапа на катагенезата, като процесите на доломитизация и раздоломитизация протичат и сега, но много въпроси, свързани с пространственото им разпределение са неясни. Най-общо доломитовите разновидности преобладават на запад и на изток и в основата на комплекса, а по вертикала към горнището му намаляват. На юг – приблизително южно от линията Провадия-Шумен-Търговище (почти извън границите на района) малм-валанжинските седименти се променят фациално. Карбонатната компонента намалява и се замества с глинесто-теригенна. Увеличава се редуването на алевролити, пясъчници, мергели с различни по дебелина варовици, като общият им облик е субфлишки. Те се отнасят към Златаришка, страженска, Тичанска и Тичанско-Каспичанска свити като латералните им контакти с типичните карбонати на Дриновска и Каспичанска свити са чрез клиновидно хоризонтално зацепване или заместване. Дебелината на субфлишкия фациес бързо се увеличава на юг и надвишава 1000-1200 m.

Карбонатните малм-валанжински седименти (по-точно е названието горноюрски-долнокредни, като към малма – от калов до титон се отнася условно долната, предимно доломитова част от разреза, прехождаща постепенно – без прекъсване на седиментацията в бериас-валанжински варовици) са значително напукани и неравномерно окарстени. Напукаността е по три, почти взаимно перпендикулярни системи, като компонентно значение имат вертикалните и пластови повърхнини. Окарстяването на повърхността е от кари, празнине, понори, кладенчоподобни въртопи и хидравлически сложно свързана канална мрежа. В дълбочина, по сондажни данни са установени пропадания от няколко сантиметра до няколко метра и каверни със значителни размери. Преобладават хоризонталните карстови форми, на места частично запълнени с фини пясъци, доломитово брашно, каолинитови глини. Те са привързани към отделни, “привилегировани” нива на различна дълбочина. Обикновенно се приема, че са разположени на 100-200 m от горнището на валанжина, но окарстяване е установено в най-горните и в най-долните части на разреза  Пространственото разпространение на карста и закономерностите му за тези седименти все още не са добре изяснени.

В напуканите и окарстени малм-валанжински седименти са се формирали пукнатинно-карстови до карстови по тип, ненапорни до високо напорни (с пиезометрично ниво от няколко метра до стотици метра) по характер подземни води, които образуват общ водоносен хоризонт. По мощност и площ на разпространение и по ресурси това е един от най-големите басейни на пресни подземни води у нас, който продължава на север в територията на Р. Румъния и на изток – в акваторията на Черно море. За долен, съвършен водоупор на водоносния хоризонт служат предимно аргилити, алевролити, пясъчници и глини на Есенишката и Провадийската свита, по-плътни варовици на Добричката и Султанска свита със стратиграфски обхват долна-средна юра, а на отделни места – от пермо-триаски червеникави теригенни скали или плътни варовици и доломити на Дриновската свита. Дълбочината на долнището е от 400-500 m до над 1200 m от терена. Функцията на горен водоупор изпълняват мергелите и глинестите варовици на Горнооряховската и Разградска свита (в южните и средни части на областта) или от по-плътни карбонатни скали на Каспичанската, Разградската и Русенска свита. На север, поради фациалната промяна на седиментите и заместването на глинестата компонента с карбонатна, водоупорът е несъвършен и позволява смесване на води (вероятно не повсеместно, но в значителни по площ “хидрогеоложки прозорци”) от малм-валанжинския с с тези от барем-аптския водоносен хоризонт. Водонаситената част на малм-валанжинските седименти варира в широки граници – от 250-300 m (на североизток) до 600-700 m (юг-югозапад), а заедно с барем-апта и над 1000 m (на северозапад). По данни от разходометрични изследвания и поинтервални водочерпения е установено, че действителната активна мощност на водоносния хоризонт е значително по-малка и не надвишава няколко десетки метра (от 20-25 m докъм 70-80 m). Тя е “привързана” към отделни (най-често силно окарстени) нива, от които става “изливане” или “преливане” на подземни води, разслоени от многократно редуващи се по-плътни пластове. По същество така разглежданата хидрогеоложка система се отнася към сложно устроените природни многослойни резервоари на подземни води с етажно разположени водоносни пластове, но с почти еднакви пиезометрични нива. Съставените пиезометрични карти на приведените напори (т.е. с отчитане различията в температурите и  съответно в плътностите на водата) за водоносния хоризонт доказва наличието на радиално разходящ поток, между хидроизохипси +240 m - +250 m и хидроизопиези +12 m - +18 m (на изток, север и запад) и +55 m (на юг, където водоносният хоризонт се ограничава и “подпира” от фациално-променените глинесто-теригенно-карбонатни седименти на валанжина, а подземния поток се деформира на югоизток-изток). По тази причина хидравличният градиент на юг е от 0,008-0,01 до 0,002-0,003, а на изток, север и запад намалява от 0,0075-0,0055 до 0,001-0,002. Потокът е удължен в направление запад-северозапад-юг-югоизток като приблизително по линията Алфатар-Дулово-Владимировци-Осеновец-Кап. Петко-Звегор-Буховци се маркира подземен водораздел, който го разделя на две части: изток-югоизточна с площ около 10000-11000 km2 и запад-северозападна с площ около 6000-7000 km2. “Теменните части” (областта на подхранване) и южните и източни склонове на пиезометричната повърхнина са допълнително усложнени от локални “куполи” (пиезомаксимуми), свързани с инфилтрация на води от по-горе лежащи водоносни хоризонти или от инфлуация на речен отток – Венец-Изгрев; Кап. Петко; Калоян-Кракра; Звънец-Вратарите; Одринци-Златия; Карапелит-Ловчанци и др. и понижения (“пиезоминимуми”), свързани предимно с интензивно разтоварване и техногенен добив на подземни води (Златина, Девня, Добрич). Интересни са взаимоотношенията с хидроизохипсите на барем-аптския водоносен хоризонт – в централните части на територията те са по-високи от малм-валанжинските, на север – по-ниски, а в ивицата с ширина 20-30 km, паралелна на р. Дунав – почти еднакви, което потвърждава смесването на двата хоризонта в общ водоносен хоризонт. С “потъването” на малм-валанжинския водоносен хоризонт подземните води се темперират (до 35-55°С) и повишават минерализацията си. Формират се термоминерални води, които не са предмет на разглеждане в генералната схема, но поради хидравличната цялост на хоризонта, се разглеждат съвместно. Тези води са разпространени в ивица, ограничена с изотерма 20°С, която обрамчва източната (крайбрежна), южна, западна, а вероятно и северната периферия на “нормалното” хидрогеоложко поле с пресни подземни води. Общата площ на тази “термална” ивица е около 2600-3000 km2.

Филтрационната характеристика на малм-валанжинския водоносен хоризонт е изключително разнообразна и подчертава нееднородността му, което е характерно за пукнатинно-карстови среди. Използвани са многобройни опитно-филтрационни изпитания, но трябва да се подчертае, че информацията от тях не винаги е качествена и достоверна, по няколко причини: документацията им е непълна или недостатъчна; водочерпенията са предимно от единични кладенци, което затруднява определянето на водоотдаването и пиезопредаването; самите водочерпателни кладенци най-често са геометрически несъвършени и не обхващат цялата дебелина на водоносен пласт и данните за проводимостта са занижени; не е ясна “активната” дебелина на пласта, което затруднява определянето на реалния коефициент на филтрация. От няколкократното математическо моделиране по метода на крайните елементи за определяне сумарната величина на подхранването на хоризонта при достатъчно сходство с реалната пиезометрична схема е установено, че действителните хидрогеоложки параметри и съответно регионалната проводимост са значително по-високи от данните, получени опитно, които имат предимно локално значение. Стойностите за локалните проводимости варират от 8-10 m2/d до над 2000-3000 m2/d и са преимуществено в интервала 200-600 m2/d; коефициентът на филтрация е от 0,5-0,6 m/d до над 10 m/d и преимуществено между 2 m/d и 5 m/d; относителните дебити са от 0,5-1,0 l/s.m до над 10-50 l/s.m, което характеризира малм-валанжинските седименти като умерено до силно водоносни. При оценката на регионалната проводимост се установява, че тя варира от 3000-5000 m2/d до над 10000 m2/d (в Р. Румъния се цитират стойности до 150000 m2/d – Zamfirescu F., 1997, устно съобщение), а коефициентите на филтрация – са над 20-50 m/d и лимитират основната водопроводимост на хоризонта, свързана с големите карстови празнини (“макрокаверни”), значителна част от които не са достигнати или преминати от повечето сондажи. Регионалният математически модел потвърди наличието на зона с направление юг-север и с понижена проводимост, която в общи линии съвпада с т.н. Венелин-Добричка дислокация. Тя не нарушава хидравличната цялост на водоносния хоризонт, но обуславя един значителен пад на градиентите и “отклонява” част от потока  на юг към района на Девненските извори. Има данни, че такава “аномалия” може да съществува и в северната част на района в обсега на Балчишко-Тервелската дислокация или сателитна на нея зона. Коефициентът на нивопредаване е около 104 m2/d за ненапорната част и около 105 m2/d – за напорната част. Стойностите на гравитационното водоотдаване са в границите 0,02-0,10, а на еластичното водоотдаване (за напорната част) – 0,01-0,03.

Подхранването на малм-валанжинския водоносен хоризонт се осъществява чрез инфилтрация на валежни води в обсега на повърхностните му разкрития, а съществено значение има  и инфлуацията на води от реките, които навлизайки в зоната на окарстяване на седиментите губят цялото си водно количество (р.р. Суха, Хърсовска, Êàíàãüîë), оценено по някои автори на 5-6 m3/s. След изграждане

на множество малки язовири през периода 1960-1975 г., значителна част от това водно количество е практически баражирано. Вероятно по тази причина, заедно с по-продължителни засушавания и увеличен добив на подземни води, водните нива в наблюдавани от НИМХ кладенци в южната част на района до 1995 г. се понижават непрекъсната със средна скорост около 0,5 m/годишно, като през последните няколко години тенденцията е към стабилизация на нивата. Понижение на напорите в крайбрежната част не е установено. Допълнително подхранване получава водоносния хоризонт и от подземни води на други водоносни хоризонти (предимно по- високо залягащи), там където хидрогеоложките условия позволяват това или съществуват нетампонирани сондажи.

Дренирането на водоносния хоризонт се извършва по естествен и изкуствен път. Естественото дрениране е чрез възходящи извори в обсега на Южномизийския разлом – Златинските извори с дебит 140-150 l/s и Девненските извори (едни от най-големите карстови извори у нас), чийто сумарен дебит по данни от НИМХ (пункт №152) варира от 2800 l/s до 3700 l/s (от тях води началото си р. Девня). Вероятно естествено субмаринно дрениране се осъществява в акваторията на Белославското и Варненско езеро, както и на Черно море. Значителна част  от оттока преминава подземно в Р. Румъния. Съществен дял има изкуственото дрениране чрез добив на подземни води от многобройни тръбни кладенци, неравномерно разпределени на цялата проучвана територия.

            6.5.1.1.5. Пукнатинни води в скалните масиви

              По-голямата част от тези води по същество са вече разгледани. Литоложкият и стратиграфски ореол на скалните масиви в Североизточна България е твърде разнообразен, особено в южните й части. Седиментните скали са проницаеми предимно по различно ориентирани пукнатини и/или в зоните на тектонски нарушения. В тях са се формирали предимно пукнатинни, пресни, студени води с плитка циркулация. Това са води само със спорадическо разпространение в изветрителната (хипергенна) зона на активен водообмен и в повсеместно разпространените, но бързо затихващи в дълбочина изветрителни пукнатини. Имат ненапорен характер и се подхранват изключително от инфилтрация на валежни и повърхностни води. Дренират се от дълбоко врязаната речно-овражна система, от многобройни, обикновено слабодебитни низходящи извори в петата на откосите или се “изливат” в припокриващите ги кватернерни отложения (с които на места образуват общи потоци). Дебитът на 90% от изворите е до 0,100 l/s, а коефициентът на вариацията им е значителен (до пълно пресъхване). Извори с дебит над 0,5-1,0 l/s са каптирани за местни цели или са включени в локални водоснабдявания. Пукнатинните води нямат съществено значение, тъй като разсредоточения им характер ги прави практически трудно уловими. Те формират части от повърхностния речен и от подземния отток и с каптирането им биха се намалили стойностите на този отток.

            6.5.1.2 Качествена характеристика на подземните води

Естествените структурни и литоложки условия на разгледаните хидрогеоложки резервоари и принадлежността им към инфилтрационния генетичен цикъл общо взето обуславят еднотипната, но различно нюансирана качествена характеристика на подземните води в отделните водоносни хоризонти и структури. Измененията обикновено са свързани с въздействието на техногенни (антропогенни) фактори.

Подземните води в кватернерните наслаги в терасите на р. Провадийска и притоците им, както и в делувиално-пролувиалните отложения по химически състав са изключително от хидрокарбонатно-калциевия клас. Преобладават хидрокарбонатно-калциеви, хидрокарбонатно-калциево-магнезиеви до хидрокарбонатно-магнезиево-калциеви води. По-разнообразни по съставящите ги минерална компонента са значителна част от водите в льосовия комплекс и в алувиалните отложения на р. Провадийска, които получават подхранване от подльосови води – в тях има повишено съдържание на сулфатни и натриеви йони, придаващи слабо възгорчив привкус на подземните води. Минерализацията на кватернерните води варира в широки граници: за пролувиално-делувиалните отложения е от 0,340-0,550 g/l, за алувиалните отложения на р. Провадийска – от 0,460-0,700 g/l до 0,950-1,160 g/l; за терасните отложения на другите Добруджански реки. Температурата на подземните води в кватернерните отложения са от 8-10°С до 15-16°С.

Подземните води в плиоценските седименти в Провадийската синклинала са близки помежду си по качествена характеристика, подобна на тази за кватернерните води, но с по-големи вариации в макро- и микрокомпонентния им състав. Те са хидрокарбонатно-калциево-магнезиеви, калциево-натриеви, хидрокарбонатно-магнезиево-натриеви, с минерализация от 0,450-0,500 g/l до 2,0 g/l и температура 10-14°С т.е. са пресни до слабоминерализирани, студени води. Имат повишено съдържание на нитрати (средно 63 mg/l), със следи от нитрити и амоняк, което подсказва уязвимостта им към замърсяване. Твърдостта им варира от 4-5 mgE/l до 24 mgE/l и е средно 8-9 mgE/l – те са умерено твърди до твърди води, слабоалкални (рН около 8) подземни води. По иригационна и техническа характеристика те са пригодни за напояване, за промишлено водоснабдяване и за комунално-битови цели. Част от плиоценските води са питейно непригодни, но останалите са с добри вкусови качества, отговарят на изискванията на стандарта и могат да бъдат ползвани за питейни цели, след съответните изследвания.

Пукнатинно-карстовите и карстови подземни води в миоценските, палеогенските, горнокредните и горноюрско-долнокредни (барем-аптски и малм-валанжински) седименти, както и пукнатинните води в скалните масиви по качествена характеристика са почти еднотипни. Разликата между тях, доколкото има такава, се обуславя от различната им дълбочина на залягане и свързаните с това промени предимно в газовия състав и температурата. Това са води от инфилтрационния генетичен цикъл, почти изключително хидрокарбонатно-калциево-магнизиеви до хидрокарбонатно-магнезиево-калциеви по химически състав с неутрален характер (рН=7-8). Минерализацията им е от 0,3-0,4 g/l до 0,9-1,0 g/l и преимуществено 0,6-0,8 g/l. Средната им годишна температура е 12-14°С, а амплитудата на изменението е ±2-3°С., т.е. това са предимно пресни, студени води. С увеличаване на дълбочината на залягането им и забавяне на водообменните процеси общо взето нараства съдържанието на натриевите йони (за горнокредните и малм-валанжински води до хидрокарбонатно-калциево-натриеви води), алкалността им (до 9,0-9,5), минерализацията (до 0,9-1,1 g/l) и температурата им (за миоценските и горнокредните води до 16-19°С; за палеогенските води в крайбрежната ивица – до 35°С; за барем-аптските води до 18-20°С в Русенско, а за малм-валанжинските води – от 20-22°С в юг-югозападната част до 50-55°С в крайбрежната ивица). В отделни водоносни хоризонти са установени и по-съществени локални изменения, поради конкретните геоложки условия: долномиоценските води около Добруджанското въглищно находище и на север от него (Македонка-Горичане-Сираково) увеличават минерализацията си до 2,0-2,2 g/l и съдържанието на хлор-натриеви йони; появява се сероводород); същите води в района на Шабла-Тюленово, поради интрузията на морски води постепенно се засоляват; палеогенските води около Добруджанското въглищно находище (Гурково-Македонка) са хлор-натриев тип с минерализация до 3,7 g/l; от същия тип са малм-валанжинските води в района на Тюленовското нефтено находище – вероятно поради смесване им с “реликтови” води от морския генетичен цикъл. И двата водоносни хоризонта (долно-средноеоценски и малм-валанжински) в крайбрежната източна ивица имат увеличено съдържание на сероводород (до 1-4 mg/l) и на някои микрокомпоненти (бор, стронций, силициева киселина и др.), което ги превръща в балнеологична суровина като термоминерални води. Характерна особеност на миоценските и малм-валанжинските подземни води в района на Източна Добруджа (Добрич-Г. Тошево-Шабла), а в отделни райони и за барем-аптските седименти с повишеното над допустимите концентрации нитратно съдържание. Средната му стойност в този район е 70-75 mg/l (а в отделни пунктове са измерени до 275-500 mg/l). Дължи се на интензивното наторяване на селскостопански площи с изкуствени торове до 1990 г, а сега е с тенденция към намаление. По същите места има установени епизодични проявления на пестициди от употребяваните препарати за растителна защита. В редица пунктове от миоценски, барем-аптски и малм-валанжински подземни води, с различно пространствено разположение, е установено наличието на нитрити и/или амоняк (в района на гр. Каварна до няколко mg/l), което потвърждава уязвимостта на карстово-пукнатинните води към замърсяване с органичен произход, но е възможно, част от тези компоненти да са абиотични и свързани с геохимичната процеси  в процеса на седиментация на скалите. Разгледаните подземни води са умерено твърди до твърди, с преобладаваща обща твърдост 6-9 mgE/l. При интензивни валежи част от дрениращите ги извори се замътват. Характеризират се с добри иригационни показатели, полупянообразуващи, полукорозиращи, с голям твърд накип, неагресивни към бетона и са общо взето пригодни за питейно-битово и промишлено водоснабдяване (около 70-80% от водоснабдяването в проучваната територия е от подземни води) и за напояване.

От направената качествена характеристика на подземните води от Североизточна България могат да се направят следните обобщени изводи:

1.          Подземните води в кватернерните и неогенски отложения, както и пукнатинните, пукнатинно-карстови и карстови води от залягащите на различна дълбочина водоносни хоризонти и комплекси могат да бъдат използвани директно за напояване, за промишлено и техническо водоснабдяване и за комунално-битови цели.

2.        Една значителна част от разглежданите подземни води отговарят изцяло на изискванията на съществуващия БДС 2823/83 за питейно водоснабдяване. Друга част (съдържащи предимно незначителни количества амоняк, нитрити, нитрати или са с повишена температура) са пригодни- след хлориране и/или след смесване с други чисти води или се отнасят към термоминералните води. Трета част са пригодни за такива цели само след пречистване. Във връзка с използването на подземните води за питейно водоснабдяване е необходимо да се подчертае още следното:

-           информацията за качествата на подземните води е от анализи на проби, част от които са взети без водочерпене или след кратки водочерпения, когато е възможно привнос на замърсяване отвън. При 70-80% от анализите след продължително водочерпене резултатите отговарят на стандартните изисквания, а в останалите случаи се запазват или увеличават;

-          значителна част от анализите, показващи нитрити или амоняк, имат ниска окисляемост и са микробиологически пригодни или обратно, т.е. присъствието на органични и биологични компоненти не винаги е признак на реално замърсяване. За подземните води в малм-валанжина, а вероятно и за част от водите в барем-апта и в миоцена, това замърсяване може да има минерален произход и се дължи на геохимична трансформация на органични продукти (нефт, въглища, органични вещества) в редукционна среда. Това, че подземните води са нестандартни по горните компоненти не означава, че те са вредни или опасни за консуматорите, а могат само да индикират вероятно замърсяване, което трябва де се докаже или отхвърли, ако това е необходимо;

-          всички проби от подземни води са взети директно от водоизточниците, т.е. става дума за “сурова” (нетретирана) вода, докато изискването на стандарта са за води за пиене, получени след пречистване и обеззаразяване на природни води, непосредствено преди консумация (употреба);

-         след хармонизиране на българските нормативи за качествата на водите, предназначени за питейно-битови цели с европейските норми, разработени след дългогодишни изследвания и дискусии в ЕС и по препоръките на СЗО, част от противоречията ще отпаднат.

            Гореизложените забележки следва да се имат предвид, тъй като, ако сега с питейни качества са до 60% от подземните водни количества, при новите нормативни изисквания, същите ще се увеличат значително.

 

            6.5.2. Хидрогеоложко описание и оценка на експлоатационните ресурси

            на подземните води в Североизточна България

 

            6.5.2.1 Основни предпоставки при определяне на експлоатационните ресурси

 

            Експлоатационните ресурси на подземните води са “допустимия и възможен средногодишен добив на подземни води”, т.е. това е добива, който може да се получи при допустими понижения във водовземните съоръжения, при допустими качества, при допустими екологични последствия и при възможните технически средства. Следователно експлоатационните ресурси на подземните води са изчислителна стойност, обоснована по различни методи, която е различна в зависимост от предназначението и от срока на експлоатацията им. За целите на генералната схема за използване на водите в Североизточна България експлоатационните ресурси на подземните води са определени при следните предпоставки:

-те се отнасят и представляват потенциалните възможности на съответния водоносен хоризонт (резервоар, басейн) като цяло и са по същество регионални експлоатационни ресурси;

-те се формират за сметка на няколко източника: от естествените ресурси на водоносния хоризонт, представляващи “общото средногодишно естествено подхранване на този хоризонт или общия средногодишен отток от него”; от гравитационните или еластични запаси на пласта и от привлекаеми ресурси (от реки или съседни водоносни хоризонти) и/или евентуално от изкуствени ресурси (изкуствено подхранване на пласта). Експлоатационните ресурси на разглежданите подземни води са оценени предимно по естествените им ресурси за неограничен, или най-малкото за продължителен срок на експлоатация. Привлекаемите и изкуствени ресурси по същество са винаги свързани с конкретни вододобивни съоръжения или за конкретни участъци. Те имат определено значение в Крайдунавските низини, а за поречията на р.р. Русенски Лом, Провадийска и др. и притоците им са малки и са оставени в резерва;

-за разлика от повърхностните води, за които съществуват системни многогодишни хидрометрични наблюдения, за подземните води такива данни няма. Това не позволява техните естествени ресурси да бъдат оценени достоверно чрез прилагане на статистически методи, както в хидрологията. Изключения правят частични, непълни или непродължителни измервания на няколко извора (общо 19 бр. - за подземните води в целия басейн), поради което не може да се даде оценка на вариациите на ресурсите им при различна степен на обезпеченост (за суха, средна или влажна по водност година). Но тези колебания при разглежданите пластовите подземни води, са значително по-малки от колебанията в повърхностния отток. Това е свързано с контролиращата роля на водопропускливостта и регулиращата (ретензионна способност) на филтрационната среда;

- по гореуказаните причини естествените ресурси на подземните води за отделните резервоари са оценявани по общия подземен отток (чрез сумарния дебит на водоизточниците, предимно за пукнатинните, пукнатинно-карстовите и карстови води в разкритите, дренирани части на масивите; чрез диференциални хидрометрични измервания на отделни реки – Батова, Сенковец и др. по някои от методите за разчленяване на речния ходограф; чрез хидродинамични методи – по пиезометрични карти и проводимостите на пласта, както и чрез регионални симулативни аналогови – за водоносните хоризонти, дренирани от р. Дунав и математически идентификационно-числени модели – за южната част на малм-валанжинския водоносен хоризонт, или най-общо чрез оценка на разходната част), а в ограничени случаи – по сумарната инфилтрация (подхранване) и данни от режимните наблюдения на водоизточниците. В тази връзка експлоатационните ресурси на подземните води в Североизточна България са приблизителни и са резултат на обобщаваща инженерна оценка на досега съществуващата хидрогеоложка информация.

Необходимо е да се подчертае, че разглежданите подземни води от зоната на активния водобмен се дренират от речната мрежа на р. Русенски Лом (на запад), р. Провадийска (на юг), р. Дунав (на север) и в част от Добруджанските и Черноморски реки. Затова всяка експлоатация на подземни води в крайна сметка се отразява върху речния отток. Това се отнася предимно за водоносни хоризонти, експлоатирани чрез каптиране на извори (карстови и пукнатинни води) или чрез крайречни вододобивни съоръжения, а по принцип и за по-дълбоките водоносни хоризонти, но при тях връзката с реките е косвена и се проявява в по-дълги периоди от време. Следователно използването на подземни води не може да увеличи в многогодишен аспект общите водни ресурси на разглежданата област, изразени чрез естествения средногодишен речен отток. Едновременно с това за Североизточна България е необходимо да се подчертаят следните важни особености:

-        в централните и север-североизточни райони на проучваната територия съществуващият речен отток се трансформира частично или изцяло в подземен отток, който подхранва подземните води в миоцена (сармата), барем-апт и малм-валанжина;

-        част от подземните води се дренират подземно в акваторията на Черно море и/или в крайдунавски и крайморски езера (Сребърна, Лищева, Езерец-Шабла, Варненско, Белославско и др.);

-        друга част от подземните води (предимно в миоцена и долната креда) се оттичат подземно към Р. Румъния, т.е. разглежданата територия е своеобразен “донор” на трансгранични води.

Експлоатацията на подземните води, обаче, позволява регулиране на общите ресурси, т.е. от някои водоносни хоризонти и комплекси (сармат, барем-апт, малм-валанжин) могат да се добиват в сухи години по-големи количества за сметка на гравитационните и еластични запаси, които след това се възстановяват. В много случай използването на подземните води в областта е не само технически, икономически и екологически по-целесъобразно от повърхностните, но и единствено възможното.

 

6.5.2.2. Експлоатационни ресурси на основните водоносни хоризонти по типове води

 

6.5.2.2.1. Експлоатационни ресурси на порови и порово-пукнатинни води

 

По същество това са експлоатационните ресурси на подземните води в кватернерните и неогенски (плиоценски) отложения.

Експлоатационните ресурси на поровите води в кватернерните отложения на за Добруджанските реки на изток от  вододела с реките Канагьол, Õúðñîâñêà, Суха), се оценяват общо на 35-40 l/s (1.106 m3/a), а естествените им ресурси не надвишават 50-60 l/s.

 Експлоатационните ресурси на поровите и порово-пукнатинни води в басейна на р. Провадийска са приблизително 320-360 l/s (10.106 m3/a), от които 30-50 l/s са подльосови води. Възможностите за привлекаеми води са много ограничени и практически отсъстват. Естествените ресурси на разглежданите води в басейна са около 500-600 l/s.

 Експлоатационните ресурси на подземните води в кватернерните наслаги на реките, вливащи се директно в Черно море, включително р. Батова, р. Девня и др. са много ограничени и общо се оценяват на около 25-30 l/s (0,85.106 m3/a), а естествените им ресурси не надвишават 50 l/s. Аналогична е оценката за експлоатационните ресурси на подльосовите води (извън басейна на р. Провадийска), източно от разглеждания вододел, които не надхвърлят общо 50-70 l/s (1,8-2,0.106 m3/a), а на запад от него – са 40-60 l/s.

 Експлоатационните ресурси на поровите и порово-пукнатинните води в неогенските (плиоценски) седименти са приблизително 10-15 l/s – за Провадийския район.

                                                                                                                      Таблица 1

Район на разпространение

Площ

Модул

Ест. ресур.

Експлоатац. ресурси – l/s

Qeкс.

.106

 

F (km2)

l/s.km2

l/s

собств.

привл.

Общо

m3/a

.Черноморски р-н, И от водод.

 

 

 

 

 

 

 

- Поречия-Добруджански реки

-

0,1-0,5

50-60

35-40

-

35-40

1

- Поречия – Черноморски реки

-

0,2-0,6

50

25-30

-

25-30

0,85

- Басейн на р. Провадийска

250-320

0,5-2,0

500-600

320-360

-

320-360

10

- Льосов комплекс

-

<0,1

150-200

50-70

-

50-70

1,8-2,0

-Неоген (N2) по р. Провадийска

30-40

0,7-0,9

30

10-15

-

10-15

0,3-0,4

 Всичко за Черноморски район

-

-

780-940

440-515

-

440-515

14-15

Прието общо за СИ България

 

 

3600

2200

36500

38700

1220

I.                Общият експлоатационен ресурс на подземни води от кватернерните и неогенски (плиоценски) отложения в Североизточна България възлиза на около 38,7 m3/s (1220.106 m3/a), огромната част от който – 36,5 m3/s (95%) е от привлекаеми води от р. Дунав. Останалата част от “собствените” ресурси е разпределена неравномерно в двата басейна, поради значителните водни ресурси (1300 l/s) в Крайдунавските низини.

II.              Оценката на ресурсите е направена за средна по влажност година.

III.            Хидрогеоложките условия позволяват в Крайдунавските низини в маловодни години да се добиват до 70-80% от общите им ресурси или около 900.106 m3/a, без съществено да се изтощават водоносните хоризонти. Това се отнася, това се отнася, но в много по-малка степен и за част от терасите на р.р. Русенски Лом и Провадийска, предполагащи частично изтощаване на водоносните хоризонти, което ще бъде компенсирано през години с по-висока влажност.

6.5.2.2.2 Експлоатационни ресурси на пукнатинни, пукнатинно-карстови и карстови води

 

            Пукнатинните води са със спорадическо разпространение, дренират се чрез многобройни нискодебитни или разсеяни изходища и не могат да бъдат обект на концентрирана експлоатация. Ограничен брой водоизточници, които имат малко по-висок дебит (0,5-1,0 l/s) са каптирани и вече използвани за локални цели. Общите им експлоатационни ресурси не надвишават 10-20 l/s (0,5.106 m3/a).

            Експлоатационните ресурси на пукнатинно-карстовите и карстовите води са обобщени по райони и по водоносни хоризонти таблично (табл. 2). При интерпретацията им могат да се направят следните изводи:

I.                 Общият експлоатационен ресурс на пукнатинно-карстовите  и карстови подземни води в Североизточна България възлиза на около 30 m3/s, от които около 2,0-2,5 m3/s са термални и различно минерализирани води, а пресните – 27,5-28,0 (880.106 m3/a). Приблизително 1/3 от тях – около 10 m3/s (315.106 m3/a) се отнасят към западната част на територията (Дунавски район), а останалите – към Черноморския район. На пръв поглед стойностите за естествените и експлоатационните ресурси са в известна степен завишени, но преоценката на проводимостта на най-големите хидрогеоложки резервоари в района – миоценския, барем-аптския и малм-валанжинския водоносен хоризонт дават достатъчни основания за обосновка на ресурсите.

II.               Изменението на дебита на карстови водоизточници варира в широки граници, но отношението между максималните и минималните им дебити е преимуществено между 2 – 5. При това колкото е по-голям дебита, толкова този коефициент е по-малък (Девненски извори, Златински извори и др.), което подсказва наличие на значителни подхранващи площи и ретензиращата им функция. Водоносните хоризонти и комплекси с пластови пукнатинно-карстови и карстови подземни води в Североизточна България са по същество огромни хидрогеоложки резервоари с регионално разпространение, които регулират подземния отток в многогодишен аспект. Това се потвърждава и от амплитудата на колебания на водните нива, която е многократно по-малка от дебелината на водоносния хоризонт.

III.             Голямата дебелина на водонаситените части – от няколко метра до няколко стотици метра позволява регулярна, но контролирана експлоатация на значителни водни количества. Безразборната и неконтролирана направа на сондажни кладенци  и стихийната експлоатация на подземни води, довежда до смесване на подземни води от различни водоносни хоризонти, формиране на районни депресии със значителни понижения (Добрич-Шабла) и трудно предвидими екологически и технологически ситуации.

   Необходимо е да се отбележи, че сумарните естествени ресурси на подземните води (кватернерни, барем-аптски и малм-валанжински) в басейна на р. Русенски Лом се оценяват на около 4500-4600 l/s, а сумарните им експлоатационни ресурси са 3000-3100 l/s (около 95.106 m3/a). В басейна на р. Провадийска общите естествени ресурси на подземни води (кватернерни, плиоценски, горнокредни, барем-аптски и малм-валанжински) възлизат на около 4000-4100 l/s, а експлоатационните – на около 2800 l/s (88.106 m3/a), в това число 200-300 l/s са термаминерални води.

 

                  6.5.2.3 Сумарна оценка на ресурсите на подземни води и площното

                   им разпространение

      Общите потенциални експлоатационни ресурси на подземните води в Североизточна България възлизат на 68-69 m3/s, повече от половината от които (36-37 m3/s) са евентуално привлекаеми води от р. Дунав, а 2,0-2,5 m3/s – термоминерални води, т.е. “собствените” им експлоатационни ресурси са около 30 m3/s. Но за оценка на реалните ресурси, които могат да представляват водостопански интерес, е необходимо да се има предвид следното:

-        използването на експлоатационните ресурси на поровите подземни води, както и на привлекаемите ресурси практически може да се осъществи при “уловимост” около 60-70%, т.е. експлоатационните им ресурси ще са реално около 25 m3/s;

-        използването на карстовите и пукнатинно-карстови води, дренирани от извори не надвишава 55-60%, а за пластовите карстови води – “уловимостта” им е 70-75%, т.е. експлоатационните им ресурси ще са около 21 m3/s.

  Следователно “реалните” експлоатационни ресурси в Североизточна България са около 45-46 m3/s или около 1430.106 m3/a, които отговарят на средна по водност година. В суха година може да се очаква до 10-15% намаление на ресурсите, поради регулиращата способност на водоносните хоризонти и комплекси или в многогодишен разрез ресурсите (предимно за водоснабдяване) са около 40 m3/s (1300.106 m3/a), от които в Дунавския район – 22 m3/s, а в Черноморския – 18 m3/s.

            Площнота разпределение на ресурсите по типове води е показано на приложените карти. За поровите води са отделени силно водоносни комплекси с проводимост над 500 m2/d (предимно за ивицата, непосредствено покрай р. Дунав в Бръшлянска и Айдемирска низини) и умерено водоносни с проводимост до 500 m2/d. Аналогично е районирането на карстовите и пукнатинно-карстовите водоносни хоризонти и комплекси като силно водоносни – при модул на подземния отток над 5 l/s.кm2 и проводимост над 500 m2/d (части от разкритията на миоценските, барем-аптски и малм-валанжински седименти) и умерено водоносни – при модул до 5 l/s.кm2 и проводимост до 500 m2/d. Останалите порови, пукнатинни, карстови или смесени по тип водоносни хоризонти и комплекси с проводимост по-малка от 50 m2/d и модул на подземния отток до 1 l/s.кm2 са зонирани общо като слабоводоносни. Значителни части от Североизточна България със спорадическо разпространение на порови и пукнатинни води (широко развитите льосови отложения и глинесто-мергелни седименти), са практически без експлоатационни ресурси и са отнесени към неводоносните комплекси.

 

            6.5.2.4. Сегашно състояние на използването на подземните води

 

            Предоставените от Възложителя данни за експлоатацията на подземни води в Североизточна България показват, че общото черпено количество през 1998 г. е около 5900-6000 l/s, разпределено по съответните ВиК-системи и собствени водоизточници, както следва:

-        за басейна на р. Русенски Лом –   1772 l/s + 462 l/s  или общо 2234 l/s

-        за басейна на р. Провадийска -     1046 l/s + 491 l/s  или общо 1537 l/s

-        за Добруджански реки -                            1886 l/s + 270 l/s  или общо 2156 l/s

Информация за вътрешното разпределение на подземните води по водоносни хоризонти или по ñúîðúæåíèÿ няма. Данните са общо взето непълни и дискусионни (в басейна на р. Провадийска например са Девненските и Златински карстови извори с общ дебит около 3800 l/s, който не е известно къде се отчита; същото се отнася и за голям брой от т.н. собствени водоизточници, ползвани от различни предприятия, фирми, ведомства за собствени цели). За по-реална оценка на експлоатацията на подземните води са ползвани различни обследвания в проучваната територия през последните години по различни програми (за мониторингови изследвания, по екологични задачи и др.), въпреки че и те имат приблизителен характер.

            Поровите води в кватернерните и неогенски отложения се експлоатират от различни вододобивни съоръжения – дренажи, каптажи, шахтови кладенци, кладенци тип “Раней” и тръбни кладенци. Те са разположени в терасите на реките и притоците им (тръбни и шахтови кладенци) в основата (дренажи) или в различни части (каптажи) на речно-овражната система. Към 1997 г.

-        в басейна на р. Русенски Лом има изградени над 50 каптажа и дренажи, над 20 шахтови кладенци и няколко тръбни кладенци;

-        в Крайдунавските низини (Бръшлянска, Попино-Гарванска и Айдемирска) или изградени над 40 бр. кладенци тип “Раней”, над 120 бр. шахтови и тръбни кладенци, над 10 бр. дренажи;

-        в басейна на р. Провадийска има изградени над 30 бр. шахтови кладенци и няколко дренажа;

-        в района на Добруджанските и Черноморските реки за ïîäëüîñîâè и неогенски води има изградени над 25 шахтови кладенци, над 20 каптажа и няколко дренажа.

Около 80% от изградените съоръжения са в експлоатация, а останалите са консервирани или не работят. Общото водно количество, което се използва от действащите вододобивни съоръжения от подземни води в кватернерните и неогенски отложения е около 3900 l/s, а разпределението му по райони е обобщено таблично (табл. 3).

            Структурата на потреблението показва, че почти 60%, т.е. около 3 m3/s са за питейно-битово водоснабдяване (от шахтовите кладенци тип “Раней” се водоснабдяват населените места в Придунавската част и се захранва водоснабдителна система “СИБ” до гр.гр. Разград – Попово), около 15-20% за напояване, а останалите – за други промишлени и технологични цели. Необходимо е още веднъж да се подчертае, че данните са приблизителни и динамични в едногодишен и многогодишен аспект, тъй като поради преструктуриране и икономическа стагнация една част от изградените вододобивни съоръжения и системи не работят и общата тенденция е към спадане на потреблението.

                                                                                                          Таблица 3

Район

Експлоатационни ресурси, l/s

 

Общо (с привл.)

Ползвано

Остава

. Черноморски р-н (източно от вододела)

 

 

 

- Поречия на Дабруджански реки

35-40

20-30

10-15

- Поречия на Черноморски реки

25-30

15-20

10

- Басейн на р. Провадийска

320-360

180-200

140-160

- Льосов комплекс

50-70

40-60

10

- Неоген (плиоцен) по р. Провадийска

10-15

10-15

-

          Всичко за Черноморски район

470

290

180

Прието общо за Североизточна България

38670

3890

34780

 

            Пукнатинните, пукнатинно-карстовите и карстовите води се експлоатират чрез каптирани извори и дренажи (в разкритите от речно-овражната система части), от сондажни кладенци с различна, често значителна дълбочина (600-1000 m и повече) и отделни шахтови кладенци. За експлоатация на подземните води в миоценските седименти са изградени над 140 сондажни кладенци, над 150 бр. каптажи и дренажи, над 15 шахтови кладенци или общо над 300 вододобивни съоръжения; в палеогена са изградени над 30 бр. сондажни кладенци (поради специфични хидрогеоложки условия други съоръжения не са подходящи); в горната креда има над 20 каптажа и над 15 сондажни кладенци; в барем-апта има над 100 каптажа и над 250 сондажни кладенеца (само на територията на гр. Русе са над 80 бр.), експлоатирани от 75 помпени станции; в малм-валанжинските седименти – освен каптажите на Златинските и Девненски извори (група извори) са прокарани над 500 тръбни кладенци (!) и над 10000 сондажа. Около 10-15% от всички съоръжения са практически компрометирани и изоставени, а още около 20% са консервирани и не се използват. Част от останалите вододобивни съоръжения се експлоатират с намален капацитет, поради общото понижение във водопотреблението. Общото водно количество, което се черпи от такива пресни води е около 13100 l/s, а разпределението му по райони е обобщено таблично (табл. 4). Структурата на потреблението е аналогична на поровите води, но значително по-голямо участие са за питейни цели (фактически гр.гр. Русе, Разград, Попово, Исперих, Дулово, Нови Пазар, Каспичан, Добрич, Шабла, Шумен и др., както и населените места около тях се водоснабдяват изключително от пукнатинно-карстови води) и за промишлено водоснабдяване, а за напояване – съвсем малко. Характерна е неравномерната експлоатация на тези води, което в някои райони (Добрич) е довело до формиране на депресия с размери 20х10 km и значително понижаване на водните нива в някои водоносни хоризонти и комплекси (миоценски, малм-валанжински).

Таблица 4

 

Район

Експлоатационни ресурси, l/s

 

Общо

Ползвани

Остават

 

пресни

терм.

пресни

терм.

пресни

терм.

. Черноморски район (източно от вододела)

 

 

 

 

 

 

          - миоценски водоносен хоризонт

5500

100

2900

-

2600

100

          - палеогенски водоносен хоризонт

100

100

70

50

30

50

          - горнокреден водоносен хоризонт

230

-

150

-

80

-

          - барем-аптски водоносен хоризонт

2400

-

1100

-

1300

-

          - малм-валанжински водоносен х-т

9700

1600

5000

850

4700

750

               Всичко за Черноморски район

17900

1800

9200

900

8700

900

Прието общо за Североизточна България

27700

2300

13100

1100

14600

1200

 

            Следователно общото водно количество от подземни води, което се експлоатира в Североизточна България е около 17 m3/s, а заедно с термалните води – около 18 m3/s (567.106 m3/a), което представлява около 55-56% от “собствените” им и 26% от общите (с “привлекаемите”) експлоатационни ресурси на територията и с 10-15% повече от “реалните” експлоатационни ресурси. За Дунавския район ползваните водни количества са около 7,5 m3/s (240.106 m3/a), а за Черноморския район – 10,4 m3/s (325.106 m3/a).

   

 

Узаконяване водоизточници

Разрешително за водовземане от сондажи, кладенци, извори.

http://vodite.com/contact.html

Хидрогеоложки проучвания

Оценка на ресурсите на подземните води, проектиране на дренажни системи за площно отводняване и на локални отводнителни системи за подземни води, хидрогеоложко моделиране и прогнозиране – движение на подземните води, оценка назамърсяванията, мероприятия за пречистване на водоносните хоризонти.

http://vodite.com/contact.html

 
   
 

 Води    Дейности   Нормативна уредба   Връзки   Узаконяване на водоизточници   Миграция на замърсители   Хидрогеология   Водопонизителни системи   Хидрогеоложко моделиране

 

Copyright 2013 Vodite.com Всички права запазени