| контакти |

  HWI Consulting

     Хидрогеология, водоснабдяване, дренажни системи, замърсяване на подземни води, геотермална енергия

 

  Начало         Водите в България         Дейности          Нормативна уредба          Връзки          Въпроси           

 

 

 

Генерални схеми за използване на водите в България - Дунавски район

 

1.  Общи бележки.

 

Дунавския район за басейново управление съгласно Закона за водите обхваща по-голямата част от Северна България и включва поречията на следните реки вливащи се в р. Дунав или пресичащи западната ни граница: Тополовец, Войнишка, Арчар, Скомля, Лом, Цибрица, Огоста, Нишава , Ерма, Искър, Вит, Осъм, Янтра, Русенски Лом и Добруджански реки на територията западно от подземния вододел на малм-валанжкия водоносен хоризонт  наречени в настоящата разработка  Дунавски Добруджански реки. Административен център на района е гр. Плевен. При разработването на Генералните схеми територията на района е разделена на  следните поречия или групи от поречия ( виж приложената картна схема):

1.       група поречия Огоста с реките западно от Огоста (Тополовец, Войнишка, Арчар, Скомля, Лом, Цибрица) заедно с Ерма и Нишава;

2.       поречие Искър;

3.       поречие Вит;

4.       поречие Осъм;

5.       поречие Янтра;

6.       група поречия Русенски Лом с Дунавските Добруджански реки.

От Дунавския район годишно в Западнобеломорския район се прехвърлят в млн. м.куб. следните обеми:

Канал “Владайски”(поречие Искър) в яз “Студена” (пор. Струма)–19

Канал “Палакарийски” ( пор. Искър) в яз. Студена (пор. Струма) – 3.1

От поречието на Нишава в поречието на Огоста с канали “Височица” и “Гински” в каскадата “Петрохан” се прехвърлят 20.5 млн.м.куб.

2. Физико-географска характеристика

2.1. Релеф и геоложки строеж

            Дунавският район за басейново управление на водите в своя хидрографски обхват и в морфо-структурен план почти се припокрива с географското понятие за Северна България. Малките различия идват от включването на водосбора на р. Нишава и изключване на територията източно от подземния вододел на горноюрско-долнокредния водоносен хоризонт, който минава приблизително по западната граница на Шуменска и Добричка административни области. В Дунавския район се включват две основни морфоструктурни единици: Дунавската равнина и северните склонове на Старопланинската верижна система.

            Дунавската равнина се характеризира с низинен и хълмисто-платовиден релеф. В западната подобласт (до р. Вит) преобладава низинния и платовиден релеф със ср. надмор. височина 130 m. Плоските междуречни пространства се понижават с лек наклон към р. Дунав. Десните склонове на речните долини са стръмни, а левите – полегати. Най-западните Дунавски притоци – реките Тополовец, Чичилска и Видбол протичат в каньоновидни долини. Средната подобласт (между р. Вит и р. Янтра) има плоско-ридов релеф с развитие на  широки, меандриращи речни легла и ср. в. 138 m. На изток от р. Янтра се простира Лудогорско-Добруджанската хълмисто-платовидна подобласт, която съвпада с темето на Северобългарския плосък свод. Плоските вододели на Лудогорското плато постепенно се издигат на запад и прехождат в Поповско-Самуиловските височини, разположени между изворните области на р. Баниски Лом и Суха река. Реките тук са с временен, непостоянен отток и са дълбоко врязани в каньоновидни долини.

            Българският бряг на р. Дунав е висок и стръмен. Той е резултат предимно на ерозионни процеси, за разлика от Румънския бряг, който е равнинен и изграден от няколко акумулационни тераси.По нашето крайбрежие от Видин до Силистра са оформени десетина отделни низини, представляващи заливната тераса на р. Дунав. Крайдунавските низини са андигирани и имат изградени отводнителни системи.

            Старопланинската верижна система се поделя на две части: Предбалкан и Главна Старопланинска верига.

            Предбалканът обхваща една надлъжна ивица от предпланини, разположени между Дунавската равнина и Същинска Стара планина. В разглеждания Дунавски район за басейново управление попадат западната и средна части на Предбалкана, т.е. от р. Тимок до р. Янтра (по-точно до нейния приток Стара река). Предпланинската ивица е най-широка в поречието на Вит, около 50 km, като на запад и изток се стеснява до 10-15 km. Релефът е ридово-хълмист с кулисообразно сменящи се структурни възвишения и понижения (антиклинали, синклинали и ерозионни понижения). Меридионално течащите реки Лом, Огоста, Искър, Вит, Осъм и Янтра пресичат с дълбоки и тесни проломи планинските ридове, а надлъжните им притоци оформят широки антиклинални и синклинални долини.

            Главната Старопланинска верига е най-широка в западната си част , около 40 km, като на изток при долината на Вит се стеснява до 20-тина km и така продължава през цялата средна част - до Стара река (прохода Вратник). Орографската издържаност на Старопланинската верига се подчертава от нейната средна височина, която за западната част е 849 m , а за средната част достига 961 m. В най-високите отдели на планината, на височина 1800-1900 m. се очертават заоблени (при вр.Ботев и вр.Паскал) и плоски (при вр. Равнец) била, които рязко се отсичат от стръмните разломни склонове под тях. На 200 – 400 m над това издържано хипсометрично ниво се издигат заоблените върхове на най-високите части на Старопланинското било. Източната Старопланинска верига, която е оформена в нископланински и хълмист релеф се отнася към Черноморския район за басейново управление.

            Морфометричните данни в обсега на Дунавския район за басейново управление показват големи различия между релефа на Главната Старопланинска верига, която тук има ср. височина 900 m, а Предбалканът – съответно 384 m , т.е. 2.3 пъти по-нисък.

В геоложкия строеж на Дунавския район за басейново управление на водите взимат участие две от основните тектонски единици на България – Мизийската платформа и Алпийската нагъната система.

Мизийската платформа по морфоструктурни белези до голяма степен се припокрива с геоморфоложката област Дунавска равнина и на север продължава отвъд Дунава във Влашката равнина. В тектонско отношение тя е една от най-стабилните и консолидирани територии в страната. Състои от два структурни комплекса . Долният структурен комплекс е съставен от допалеозойски и старопалеозойски, силно нагънати, нарушени и метаморфозирани скали. Горният структурен комплекс представлява платформената покривка от мощни седиментни скали с почти хоризонтални пластове, отложени през мезозойската и неозойска ери. В строежа на платформената покривка първостепенно значение имат двете най-големи структури – Северобългарското сводово издигане на изток и Ломската падина на запад. Преходът между тях се оформя като моноклинала.

Северобългарското сводово издигане се очертава от пространственото положение и куполообразната форма на горноюрско-долнокредния карбонатен комплекс, като обхваща Лудогорието и на запад достига до долината на р. Осъм, на север се простира до Дунав, а на юг се ограничава от паралела на р. Провадийска. Дължината на структурата е около 300 km , а нейната ширина 85 – 110 km. Амплитудата на издигане по валанжа от най-ниската точка в Ловешко (-1700 m) до най-високата – северно от Нови пазар (+300 m) е 2000 m. Най-голямо хидрогеоложко значение имат барем-аптските (долнокредни) и малм-валанжинските (горноюрско-долнокредни) седименти, които в южните и централни части на площта се отделят от дебелослойни хотривски глинести мергели, а на север – поради фациалната промяна на мергелите към варовици, образуват обща карбонатна плоча.

Ломската падина е обширна негативна тектонска структура в западната част на Мизийската платформа. Различните изследователи я определят с различен стратиграфски, а оттам и различен пространствен обхват. Едни я разглеждат като кредно-терциерно понижение, като изтеглят източната граница до Плевенско, дори до към Бяла. Други считат, че терминът Ломска депресия трябва да се запази за структурата с по-младо средносарматско-плиоценско заложение (Коюмджиева, Попов, 1966). От хидрогеоложка гледна точка по-рационално е второто схващане. Младата структура има ориентировка юг – север, от с. Брусарци - Лом (България) към – Вела – Титомирци (Румъния). Най-пониженият участък на наша територия е между реките Арчар и Искър с дебелина на миоценските и плиоценски отложения 650 – 800 m.

Предбалканската тектонска зона обхваща една дълга ивица, разположена между Мизийската платформа и Западния Балкан. В нея са разположени успоредно едни на други множество пликативни структури – антиклинали и синклинали, изградени предимно от мезозойски седиментни скали. Само в ядките на двете най-големи антиклинали – Белоградчишката и Тетевенската се разкриват скали от каледонския и херцински комплекс. Най-благоприатна среда за формиране на подземни води се явяват варовиковите скали на средния триас, горната юра и долната креда (нейният ургонски фациес), а като най-непродуктивен може да се разглежда т.нар. Флишки Предбалкан, разположен източно от Искър-Витското понижение, заемащ южните отдели на структурата и достигащ до горното течение на р. Тича.

Западнобалканската тектонска зона обхваща високите старопланински отдели от р. Тимок до горното течение на р. Янтра (прохода Вратник). Към Дунавския район за басейново управление се отнасят северните склонове на структурата, като по билото на планината минава общата вододелна линия на района. Границата с Предбалкана се бележи от Старопланинската дислокационна зона (известна също като Старопланинска челна линия). В строежа на Западнобалканската тектонска зона главна роля играят антиклиналите, по-главни от които са Берковската, Свогенската, Централнабалканската, Шипченската и Твърдишката, а също и Ботеввръшкия навлак. Ядките на тези антиклинали са  разкрити върху широки площи и са изградени от предпалеозойски и палеозойски скали. Мантийните обвивки, обаче са запазени само в тесни ивици от мезозойски седименти. И тук от значение за хидрогеологията са преди всичко карбонатните скали на средния триас, горната юра и долната креда, които са среда за образуване на отделни значителни карстови басейни.


                2.2 Климатична характеристика

2.2.1 Общо върху климата на България

По своето географско разположение България попада в южната част на умерения пояс, в близко съседство със субтропичната средиземноморска климатична област. Поради това климатът е умерено континентален, като в най-южните райони той има характера на преходен към средиземноморски климат.

През студеното полугодие преносът на въздушни маси над България е главно откъм Атлантическия океан и Средиземноморието, но нерядко откъм североизток нахлуват и студени континентални маси на умерените ширини, а понякога и арктични маси, които причиняват силни застудявания. Стара планина играе ролята на съществена преграда срещу студените ветрове откъм северния сектор, поради което зимата в районите на юг от нея е доста по-мека. През студеното полугодие и особено през зимата твърде често се проявяват резки затопляния, причинявани от топлия сектор на преминаващи северно от България средиземноморски циклони. При такива затопляния снежната покривка в низините се стопява напълно, а в планините намалява чувствително. Общо взето, средиземноморските циклони през зимата засягат по-често южните райони на България, като причиняват бързо увеличение на валежите в посока от север към юг. В най-южните райони максимумът на валежите е именно през зимата.

През топлото полугодие преносът на въздушни маси над България е най-често откъм Атлантическия океан. В съответствие с това през тази част на годината най-големите валежи падат по северните и северозападните склонове на планините и местата в близост до тях. В по-голямата част на страната (без най-южните райони) максимумът на валежите е през лятото — главно през юни, отчасти и през май, през които месеци най-често нахлуват атлантически въздушни маси.

Главно през втората половина на лятото и началото на есента България твърде често попада под влиянието на азорски антициклонални ядра, които причиняват твърде продължителни засушавания.

Климатичните различия в низините на България, общо взето, не са много големи и се проявяват предимно през студената част на годината. Най-мека е зимата по Черноморското крайбрежие и в най-южните райони. В Дунавската равнина зимата е по-студена, отколкото в Тракийската равнина. Обаче климатът на планинските райони се отличава рязко от този на низините. В планините през цялата година температурите остават чувствително по-ниски, а валежите по-големи. Тук снежната покривка се задържа непрекъснато по няколко месеца, като дебелината й в по-високите части на планините надминава 1—1,5 м.

2.2.2            Валежи

Средният годишен валеж в Дунавската водосборна област се движи в широки граници — от 500—550 мм в равнината и до над 1200 мм за високите планински части на Централния Балкан.

Най-малките годишни валежи, 500—550 мм, се очертават отделни области по Дунавското крайбрежие, където се включват долините по долното течение на реките Цибрица и Огоста — на Вит и Осъм — след Левски, на Янтра и Русенски Лом, както и крайбрежната ивица между Русе и Тутракан. Такъв валеж се отбелязва и за част от Добруджа и в източната част на Софийското поле. Годишен валеж под 500 мм се очертава по Дунавското крайбрежие при Оряхово—Остров, както и в Добруджа, по долините на Суха река и Карамандере. Последната област се явява като продължение на областта с валеж под 500 мм, която обхваща Варненския залив и крайбрежието на север от него. Годишният валеж в останалата част на крайбрежието и ниската част на Дунавската равнина е 550—650 мм. В хълмистата част на равнината преобладава годишен валеж 650—700 мм. За припланинските места той е над 750—800 мм, някъде и над 800 мм, а за сравнително по-ниските планински места — от 800 до 900 мм. Годишен валеж над 1000 мм е характерен главно за високите планински части и високопланински върхове. Обаче докато по северните склонове на Рила има места с такъв валеж при надморска височина над 1500—2000 метра (язовир Бели Искър 1885 м , х. Мусала 2393 м), валежната зона 1000—1100 мм обхваща до Стара планина места с надморска височина 1000—1500 м (Петрохан 1400 м), слиза и значително ниско — към 500 метра (Стоките 514 м). Същевременно валежната зона над 1100—1200 мм, която за Рила обхваща и в. Мусала (2925 м), при северните склонове на Стара планина засяга сравнително много по-ниски места (в. Вежен 1800 м, в. Столетов 1020 м). Годишният валеж за водосборната зона на р. Искър на юг от Стара планина се движи от 500—550 мм за част от Софийското поле до над 1100—1200 мм в посока към Витоша и към Рила планина.

Измежду годишните времена лятото се отличава с най-големи сезонни валежи — особено в планинските части, където за високопланинските места на Стара планина сезонният валеж надминава 350 мм, а за места от Централния Балкан и над 400 мм. По северните склонове на Стара планина се отбелязват сравнително големи сезонни валежи, 200—300 мм и повече. Значително ниско в равнината слиза и валежната зона 175—200 мм, като обхваща главно хълмистата част на Дунавската равнина; на запад тя изключва  Белоградчик, Михайловград, които имат по-малък валеж, а на изток включва Бяла — Кубрат — Дулово — Тервел. Крайбрежието и низинната част на изток от Осъм отбелязват валеж 175—200 мм. Обаче крайбрежието на запад от Осъм има по-малък валеж и затова областта с казания валеж продължава на запад, като обхваща места от вътрешността на Дунавската равнина. Тук се включват Кнежа — Бяла Слатина — Белоградчик. Крайбрежието между реките Искър и Лом, както и места в северозападния край на страната и областта в Добруджа при Суха река и Карамандере се отличават с най-малките за лятото сезонни валежи — от 125 до 150 мм.

След лятото и пролетта се отличава със сравнително големи сезонни валежи, особено в планинските области. По високите части на Стара планина, Рила и Витоша,  валежите за този сезон са над 300—350 мм. Валежната зона 200—250 мм, която по северните склонове на Стара планина обхваща ниските планински и припланинските места, обгръща и хълмистата част в централната област на Дунавската равнина. Валежът в западния край на равнината е по-голям от този в източните й части. Крайбрежието при Видин и на изток от Цибрица до Тутракан включително заедно с принадлежащата към него низина, както и по-ниската хълмиста област в източната част на равнината имат сезонен валеж 125—150 мм. Тук изключение правят, от една страна, места в източната и южната част на Добруджа, както и около Силистра с валеж под 125 мм, а от друга — места по крайбрежието между Свищов—Никопол, Загражден—Остров, както и между реките Цибрица и Арчар с валеж 150—175 мм. Към последната валежна зона се причислява и по-високата част на Лудогорието, както и ниските места от централната и западната част на равнината. При водосборната област на Искър южно от Стара планина пролетният сезонен валеж за равнинната част е 150—175 мм, за припланинската част 175—200 мм, а нагоре в планината расте до над 350 мм.

Есента в тази водосборна област се характеризира, общо взето, с по-малки сезонни валежи от тези на пролетта. Валежните зони със сравнително по-големи валежи се отдръпват към планината или се качват на по-големи височини по нея. Така валежната зона 200—250 мм, която през пролетта обхваща и ниските места под 400 м, през есента се изтегля в планинските области. За места, припланински към централната и източна част на Средна Стара планина и към източната част на Западна Стара планина, преобладава валежната зона 175—200 мм, обаче за останалите планински части есенният валеж е 150—175 мм. Към последната валежна зона се причисляват места от западния край на страната заедно с крайбрежието на Дунава между реките Лом и Арчар.

В останалата част на Дунавската равнина преобладава валеж 125—150 мм, обаче тук се отбелязват и области с по-малък валеж, които обхващат главно източната част на Добруджа, места от Дунавското крайбрежие с част от равнината. Към последната област принадлежи крайбрежието от гр. Свищов до Тутракан включително заедно с долините на  Русенски Лом и притоците му, където се включват Разград—Попово, както и крайбрежието при Остров заедно с част от долината на Искър — при Оряховица—Койнаре, и на Огоста — при Хайредин.

Във водосборната област на Искър южно от Стара планина, сезонният за есента валеж в Софийско поле е 125—150 мм, в Самоковско поле и припланинската област 150—175 мм; за по-високите планински места той е над 200 мм, а за високопланинските части — над 250 мм.

Зимата в Дунавската водосборна област се характеризира с _'e7общо малки сезонни валежи. За цялата Дунавска равнина, а на места и за някои припланински части валежът е под 125 мм. Обаче в централната й част има широки области, които се простират от крайбрежието и стигат в близост до припланинските места с валеж под 100 мм. В припланинската област преобладава валеж 125—150 мм, обаче сравнително по-големите валежи — над 200 мм, се отдръпват във високите планински части, където най-големият сезонен валеж не надвишава 300 мм. Във водосборната област на Искър южно от Стара планина за по-голямата част на Софийско поле зимният сезонен валеж е 75—100 мм, а останалата част на това поле и Самоковското поле имат валеж 100—125 мм. В планинската част сезонният валеж е над 175 мм, като във високите части той е 250—300 мм.

При месечните валежни суми характерно за Дунааката водосборна област е, че максимумът на тези валежи се пада за месец в началото на лятото или края на пролетта — главно юни или отчасти май, а минимумът им за зимен месец — главно февруари, отчасти другите два зимни месеца с месечни валежи, близки до февруарския валеж. При дунавското крайбрежие най-големите месечни валежни суми се отбелязват за юни, последван от май, и главно за места до Оряхово. След Оряхово в посока към изток юнските месечни валежи са последвани от юлските. За низината южно от крайбрежието максимумът е пак за юни при следващи близки стойности на валежите за юли и май. За места при хълмистата част на Дунавската равнина максималните месечни валежи са за юни, последвани главно от май. Обаче и юли има стойности, близки до майските, а за някои места и по-големи от тях. За припланинските места преобладава юнският максимум, последван от валежните количества за май. Обаче за някои места (Белоградчик, Чипровци, Стоките и др.) валежите за май надвишават тези за юни, а някъде значителни са и юлските валежни суми. В Стара планина на височина докъм 1800 м най-големите месечни валежи са за юни, отчасти май. Обаче за повечето места май идва след юни, а юлските валежни суми са близки до майските. На места август заема мястото на юли. Почти навсякъде се забелязва увеличение на валежите за октомври, а на някои места и за септември. Юнският максимум преобладава и за водосборната област на Искър южно от Стара планина. Обаче високопланинските върхове на Рила и Витоша правят изключение. В. Мусала отбелязва майски максимум с близка до него юнска стойност и сравнително големи месечни валежи за април и март. Черни връх е с максимум за март, последван от май, но с големи и близки едни с други стойности на месечните валежи за април, юни и юли.

За юни — месецът на максималните месечни валежни суми в почти цялата Дунавска водосборна област, най-големите валежи са по високите планински части, където надминават 150 мм. Оттук в посока към низината валежите намаляват. Обаче те се запазват сравнително големи — над 130—140 мм, не само за по-ниските планински места, но са значителни — над 120—130 мм и за планинските места, особено за тези към Централния Балкан (Тетевен 137, Габрово 126, Троян 120 мм). Сравнително големи — над 80—90 мм, са и валежите в хълмистата част на Дунавската равнина, особено за централната й част, където на места валежът е и над 100 мм. Най-малкият валеж за юни, 50—60 мм, се очертава в тясната крайбрежна на Дунава област — на запад от р. Искър, в която се включва и част от долното течение на Цибрица. Южно от тази област в тясна ивица от низината и за останалата част на крайбрежието между Искър и Лом, както и за западния край на низината, включително и Дунавският бряг, на запад от Арчар, месечният валеж е 60—70 мм. Такъв валеж се отбелязва и за малка област, включваща долното течение на Бели Лом и крайбрежието на Дунав — западно от Русенски Лом. В останалата част на Дунавското крайбрежие преобладава валеж 70—80 мм, но на места той е по-голям — 80—90 мм (Русе, Свищов 85 мм). Такъв валеж се очертава и за област между крайбрежието на Дунава и на север от Росица — Янтра, където има места и с месечен валеж над 100 мм. За източната част на водосборната област най-големият юнски валеж, 80—90 мм, а на места и над 90 мм, обхваща главно северната част на Лудогорието и на Добруджа, като включва и сравнително ниски места в близост на крайбрежието Тутракан — Силистра. Южната част на тази област отбелязва по-малки валежи, 70—80 мм, а за някои места и 60—70 мм. Характерно тук е, че сравнително по-големите валежи, над 80—90 мм, се изтеглят по на север.

В Дунавската равнина и припланинските места най-малките месечни валежи са за февруари, като сравнително малки са и януарските валежи. Обаче за някои места в Добруджа (Добрич) минимумът е за март, където той се пада и за Черноморието на север от Варна. Мартенски минимум имат някои места в източната част на Дунавската равнина (Силистра, Разград и др.), но при тях месечните валежи за март и февруари са почти еднакви. За някои планински места по Стара планина (в. Столетов, Деримагаре и др.) месечният минимум на валежа се пада за декември при сравнително малки стойности и на останалите зимни месеци; при други от тях (х. Узана, х. Вежен и др.) минимумът е за януари при близки стойности с тези за декември. Планински места по Рила (яз. Бели Искър) също отбелязват декемврийски минимум, който е близък до месечните валежи за януари или февруари. Обаче в. Мусала отбелязва минимум за септември при близка към него стойност на месечния валеж за август. При Черни връх главният минимум е за август, вторичният — за декември, но със стойност, близка до септемврийския месечен валеж.

За февруари цялата Дунавска равнина заедно с крайбрежието на Дунав се характеризира с валеж под 40 мм. При това крайбрежието на изток от Свищов, при Никопол между Огоста и Искър, както и при Арчар, е с валеж 20—30 мм. С такъв валеж се отличават и речните долини на Янтра след Горна Оряховица, на Росица след Павликени, на  Осъм след Ловеч, на Вит след Садовец, на Искър след Мездра, на Огоста след Монтана—Лехчево и при Видбол—Войнишка река включително Кула—Грамада. С валеж, по-малък от 40 мм, се отличава и равнинната част на водосборната област на Искър в Западна Средна България; при това по-голямата част на Софийското поле, главно северната и източната му част, има 20—30 мм. С валежи 40—50 мм се отличават главно припланинските места. Валежът за планинските места е 50 мм. За високите планински части на Стара планина той е над 70 мм, на Витоша и Рила над 90 мм.

2.2.3            Температури

Главният фактор, който обуславя особеностите в разпределението на средните годишни температури в страната, е надморската височина на отделните й части, вторият фактор — близостта им до морето, и накрая сравнително слабият градиент — от юг към север.

Онази част от Дунавската водосборна област, която влиза в пределите на нашата страна главно според теренните условия, може да се раздели на три района:

1. Нисък крайдунавски район, който обхваща долните течения на по-големите реки, които се вливат в Дунав.

2. Припланински район, който обхваща главно средните течения на по-главните реки. В този район преобладава пресечен терен, като надморската височина е около 300—600 м.

3. Планински район, който обхваща северните склонове на Стара планина, т е. горните течения на реките. В този район температурните условия се изменят бързо заедно с надморската височина, поради което районът може да се раздели на две части — планинска, с надморска височина до 1600—1700 м, и високопланинска — над тази височина.

Зимата в крайдунавския район е доста студена — най-студена от всички ниски райони в нашата страна. Тук средната температура през януари (най-студения месец) е около минус 2°, като при най-силните застудявания минималната температура може да спадне до 25—30° под нулата. Характерни са също така и големите колебания на температурата през зимата. През януари при много силни затопляния максималните температури могат да достигнат до 18° над нулата. Главно в местата, които не са много отдалечени от Стара планина, през зимата нерядко се проявяват фьонови затопляния.

Зимата в припланинския район е също студена, със средна темература на януари около минус 2°. Тук поради преобладаващия наклонен терен най-ниските минимални температури не спадат под 25—26° под нулата. Обаче в затворените котловинни полета (Севлиевско, Ботевградско и др.) при изключително силни застудявания минималните температури през януари могат да спаднат и до 30—35° под нулата. В припланинския район често през зимата се проявява фьон, който причинява резки и значителни затопляния. При най-силните затопляния максималната температура през януари може да достигне до 18-19°.

В планинския район най-студен месец е също януари, със средна температура от 3 до 5° под нулата в зависимост главно от надморската височина. Тук зимата е значително по-продължителна, отколкото в крайдунавската част — трае средно около 4 месеца. Най-ниските температури не спадат по-ниско от 20—25° под нулата, обаче температурата сравнително рядко се качва над нулата. Само при най-силните затопляния през януари максималната температура достига до 10—14° над нулата.

Във високопланинския район, който обхваща главно северните склонове на централната висока част на Стара планина, зимата е още по-продължителна — от 5 до 7 месеца. Тук най-студен месец е февруари, със средна температура от 6 до 9° под нулата. През зимните месеци температурата много рядко може да се качи над нулата, като при най-силните затопляния през февруари максималната температура не надвишава 5—8°. При най-силните студове минималната температура през януари и февруари достига до 26—30° под нулата.

Пролетта настъпва най-рано в Крайдунавската оааст. Тук средната температура на април е около 12°, а средните денонощни температури се задържат по-устойчиво над 10° още през първата половина на април. Последните пролетни мразове се случват средно докъм средата на април, но в отделни години мраз може да има и в началото на май. При най-силните застудявания през април минималната температура може да спадне до 5—6° под нулата. Максималните температури през април са сравнително високи — в някои случаи могат да достигнат до 32—35°.

Пролетта в припланинския район е срвнително по-хладна. Средната температура на април тук е около 10—10,5° и средните денонощни температури се задържат по-устойчиво над 10° към средата на април. Последните пролетни мразове се случват около средата на април, а в отделни случаи и около началото на май. При най-силните застудявания през април максималната температура може да спадне до 6—8° под нулата. Тук и през пролетта нерядко се проявява фьоново затопляне, като в някои случаи максималните температури могат да достигнат до около 30°.

В планинския район пролетта е твърде хладна. Тук средната температура на април е около 4—6°, но при много силни застудявания през този месец максималната температура може да спадне до 12—15° под нулата. Пролетните мразове продължават докъм средата на май, а в отделни години и до началото на юни. Средните денонощни температури се покачват над 10° едва през първата половина на юни. При много силните затопляния, придружени с фьон, максималните температури могат да достигнат до 22—24°.

Във високопланинския район пролетните месеци и особено март и април имат все още зимен характер. Тук средната температура на април е от +2 до -2°, а абсолютната минимална температура може да достигне до минус 16—18°. В този район мразове се случват дори и през лятото. През пролетните месеци средната температура не се качва над 10°. Най-високите максимални температури не надминават 15—18°.

Лятото в крайдунавската част е изобщо горещо. Средната температура на най-горещия месец (юли) е около 23°, обаче най-високите максимални температури могат да достигнат до 41—42°. Дори и при най-силните застудявания минималните температури през юли не спадат по-ниско от 7—8°. В припланинския район лятото е сравнително по-прохладно. Тук средната температура на юли е около 19—21°, като най-големите горещини достигат до 36—40°,

В планинския район температурите през летните месеци са значително по-ниски. Тук средната температура на юли е от 12 до 15° в зависимост от надморската височина (н. в.). Най-високите максимални температури не надминават 28—30°. При много силни застудявания минималната температура дори и през юли може да спадне до около 0°. Във високопланинския район най-топъл месец е вече август със средна температура от 7 до 12° в зависимост от н. в. Тук най-високите минимални температури не надминават 20—25°. При много силни застудявания минималните температури могат да спаднат до 4—5° под нулата.

През есенните месеци температурните условия в крайдунавския район са приблизително същите, както през пролетните месеци. Средната температура на октомври е около 12°, като най-високите максимални температури достигат до 32—34°. Средните денонощни температури започват да се задържат по-трайно под 10° през втората половина на октомври. Първите есенни мразове тук настъпват средно към края на октомври и само в отделни години при много силни ранни застудявания могат да се случат и в началото на октомври. При най-силните застудявания през октомври минималните температури могат да спаднат до 4—5° под нулата.

В припланинския район есента е относително по-топла от пролетта. Тук средната температура на октомври е около 11—11,5°, а максималните температури могат да достигнат до 33—35°. Средната денонощна температура започва да се задържа по-устойчиво под 10° през втората половина на октомври. Първите есенни мразове започват средно от края на октомври, а в изключителни години могат да се случат и в края на септември. През октомври тук при много силни застудявания минималните температури могат да спаднат до 4—6° под нулата.

В планинския район температурите през есенните месеци са чувствително по-високи от тези през пролетните месеци. Средната температура на октомври тук е от 5 до 8°, като при най-силните застудявания минималните температури през този месец спадат до 10—12° под нулата. Средната денонощна температура спада под 10° в края на септември за по-ниските места и в началото на септември за по-високите места Първите мразове в планинския район започват още от септември. През октомври най-високите максимални температури достигат до 20—25°.

Във високопланинския район температурите през есенните мсеци са още по-високи от тези през пролетните месеци. Средната температура на октомври тук е от 1° до 6° (в зависимост от н. в.), като при най-силните застудявания минималните температури през този месец спадат до 12—15° под нулата. Тук поради голямата надморска височина мразове макар и рядко могат да се случат не само през есенните, но и през летните месеци.

Снежна покривка. В крайдунавската част на водосборния басейн първата снежна покривка се образува средно през първата декада на декември, а последната снежна покривка се стопява средно през първата декада на март. Обаче броят на дните, през които се задържа снежната покривка, е значително по-малък от така определения интервал — средно около 50 дни (т. е. само през около 50% от дните e възможна снежна покривка). Това се дължи на нередките затопляния през зимата, по време на които снежната покривка напълно се стопява. Най-продължително снежната покривка се задържа през януари — средно 18—20 дни. През този месец е и най-голямата средна дебелина на снежната покривка — около 15—16 см.

В припланинската част снежната покривка се задържа малко по-продължително — средно около 55—60 дни, като през януари има средно около 20 дни със снежна покривка при средна дебелина 15—16 см.

В планинския район снежната покривка се задържа много по-продължително време — средно около 120—150 дни. При това тук тя може да се стопява напълно само в началото и в края на зимата (главно през ноември, понякога и през декември, както и през март—април). Тук първата снежна покривка се образува средно към края на октомври, а последната се стопява към началото на май. През януари и февруари тук снежната покривка се задържа непрекъснато със средна дебелина 50—100 см.

Най-продължително време и с най-голяма дебелина се задържа снежната покривка във високопланинската част. Тук тя се образува средно през октомври и с малки прекъсвания (само в началото и края на зимата) се задържа чак докъм края на май. Най-голямата дебелина на снежната покривка е през март — средно 120 до 160 см.

2.2.4            Дефицит на влажността

Според годишните стойности на дефицита на влажността като области с най-голям дефицит на влажността се очертават Дунавската хълмиста част и Дунавският бряг между  Искър и Янтра, както и някои Прибалкански полета, като Врачанско, Ботевградско и др., където дефицитът на влажността е между 5 и 5,5 мм.

В останалата част на Дунавската хълмиста равнина с Дунавския бряг, Предбалкана заедно със Софийското котловинно поле дефицитът на влажността е между 4 и 5 мм.

С по-малък дефицит на влажността (между и 4 мм) се очертават Прибалканските места и високите полета Трънско и Самоковско.

Подобно на абсолютната влажност дефицитът на влажността бързо намалява с увеличаване на надморската височина и за високопланинските върхове — в. Ботев,  Мусала и Черни връх, той достига най-малки стойности около 1 мм.

Така оформените според средните годишни стойности на дефицит на влажността области в общи линии се запазват и през отделните месеци.

За отбелязване е обаче, че през зимните месеци  в областта с най-голям дефицит на влажността се включват и други места на Предбалкана, като Габрово, Севлиево, Дряново и др., които се оказват със значително по-голям дефицит на влажността, отколкото съответства на тяхната надморска височина.

През другите сезони тия различия почти изчезват, а вместо тях в областта с най- голям дефицит на влажността се включва по-голямата част на дунавския бряг и още някои места от Дунавската хълмиста равнина.

Естествено е, че в така оформените области средните месечни стойности а дефицита се менят в по-широки или по-тесни граници в зависимост от общата променливост на този елемент през годината.

През зимните месеци, поради това че действителното и възмoжното най-голямо влагосъдържание са най-малки в сравнение с другите месеци поради ниските температури на почвата и въздуха, дефицитът на влажността има най-малки стойности и се мени с височината в съвсем тесни граници.

Така например в по-ниските места от декември към февруари той се мени в граници от 0,7 (Г. Лозен) до 2,0 мм (Ботевград), докато на в. Мусала остава 0,4 мм, а на Черни връх — от 0,5 до 0,7 мм.

С увеличаване температурата на въздуха въпреки едновременното увеличаване и на влагосъдържанието дефицитът расте.

През пролетните месеци за непланинските места дефицитът на влажността е между 3 и 3,5 мм през март, от 3,5 до 5,5 мм през април и между 5 и 7 мм през май.

Заедно с увеличаване на температурата измененията с надморската височина стават по-големи, за да станат най-резки през летните месеци, когато дефицитът достига максимални за годината стойности.

Така например, докато в непланинските места дефицитът през юни е между 6 и 8,5 мм, през юли и август между 8 и 12 мм, на върховете той се мени от 0,8 за юни до 1,7 мм за август на в. Мусала и от 1,4 до 2,3 мм на Черни връх. Максимумът на дефицита на влажността за почти цялата водосборна област, включително и планините с върховете, настъпва през август. Изключение правят местата по Дунавския бряг и отделни места в Дунавската хълмиста равнина, за които той настъпва предимно през юли.

От лятото към есента и зимата дефицитът на влажността за ниските места намалява много рязко, докато за върховете, измененията остават все така малки, както и самият дефицит.

Докато за непланинските места през септември той е между 5,5 и 9 мм, през октомври между З и 4,5 мм, през ноември е само между 1,5 и 2 мм.

Годишната амплитуда на средно-месечния дефицит на влажността е най-голяма за местата с по-малка надморска височина и най-малка за високите планински части, например за Плевен е 10,5 мм, а за вр. Мусала 1,3 мм.

Дефицитът на влажността за непланинските места има и ясно изразен деноощен ход, който следва хода на температурата, т.е. на пладне той достига най-големи стойности. Този ход е рязко изразен особено през топлата част на годината.

2.2.5            Абсолютна влажност

В Дунавската водосборна област най-голямата средна абсолютна влажност — от 8 до 8,5 мм има ниската й крайдунавска част. В останалата част на равнината средната годишна влажност е между 8 и 7,5 мм в полите на Стара планина и Софийско поле — между 7 и 6 мм. В планинските части влажността е под 6 мм, като в най-високите им части спада и под 4 мм (на в. Мусала 3,3 мм).

Това степенуване на отделните части на областта според тяхнаата абсолютна влажност се запазва в общи черти в течение на цялата година. През зимата, когато влажността е най-малка, различията в отделните области са по-слаби. През януари — месецът с най-малка абсолютна влажност, в хълмистата част на равнината абсолютната влажност е между 3,2 и 3,4 мм, в Самоковско поле — 3,1 мм, а във високите планински части — под 2,5 мм (на Черни връх 2,1 мм, а на в. Мусала 1,7 мм). През лятото, когато въздухът е най-богат на водни пари, различията в отделните области са изразени по-ясно. През юли, месецът с най-голяма абсолютна влажност, по Дунавското крайбрежие влажността е малко над 13,5 мм, в цялата останала част на Дунавската хълмиста равнина и при планинските части на Стара планина влажността е между 13 и 12 мм, в Софийско — между 11,5 и 11 мм, в Самоковско — малко над 10 мм, а в планините — под 10 мм, като в най-високите им части тя е от 7 до 5,5 мм (Черни връх 7,7 мм, в. Мусала 5,5 мм).

В средата на пролетта (април) влажността в целия район е с около 1 мм по-малка от годишната, а в средата на есента (октомври) — почти както годишната.

В планините, в някои припланински места и по Дунавското крайбрежие денонощният ход на абсолютната влажност е паралелен на денонощния ход на температурата. В останалата част на областта тази паралелност се запазва само през студената част на годината.

2.2.6            Относителна влажност

Средната годишна относителна влажност в почти цялата Дунаска водосборна област е между 70 и 75%, а в най-високите планински части — между 80 и 85%. В непланинските части най-голямата влажност настъпва през декември и януари. Тогава в северната половина на Дунавската равнина влажността достига до 85—88%, а в почти цялата останала част (включително и планините) се колебае между 80 и 85%, като само в най-високите части на билата е сравнително по-малка — около 75%. От февруари до април влажността в цялата непланинска част намалява до 65—70%, а в планините се задържа почти без изменение. През май в цялата страна влажността проявява слабо нарастване. В планините това нарастване продължава и през юни, като оформя един късно пролетен—ранно летен максимум във влажността. В най-високите планински райони този максимум има стойности от 65 до 90%. След това влажността навсякъде намалява, като в края на лятото (а в най-високите планински части — в началото на есента) достига до най-ниските стойности в годишния си ход. През август в почти цялата Дунавска равнина и Софийско поле има влажност около 60%. В припланинските части влажността тогава е сравнително по-голяма — малко над 65%. В най-високите планински райони това намаление продължава и до септември, когато влажността спада до около 80%. След този късно летен, а за най-високите планински части ранно есенен минимум относителната влажност навред в страната расте до зимния, респективно есенния максимум.

Годишната амплитуда на относителната влажност в най-високата планинска част е от 7 до 10%, като с намаляване на височината непрекъснато се увеличава, за да достигне в северната половина на Дунавската низина до 25—27%. В почти цялата област минимумът в денонощния ход на влажността настъпва в следобедните часове, като през лятото той е особено добре изразен — с 30 до 35% по-нисък от сутрешната влажност. През зимата денонощната амплитуда е значително по-малка — от 5 до 10%. Във високите планински части амплитудата в течение на цялата година е още по-малка — само няколко процента. По най-високите върхове на Рила през лятото и първата половина на есента денонощният максимум се случва в следобените вместо в сутрешните часове.


3. Хидроложка характеристика. Оттокообразущи фактори.

            Дунавският район за басейново управление включва всички Дунавски притоци, образували своите речни мрежи и течения на територията на България и изливащи води в р. Дунав на българска територия. Само р. Нишава и нейните главни притоци р. Ерма, Габерска и Височица събират води от територията на България, но пресичат държавната граница с Югославия на запад, където заустват в р. Дунав.

            Дунавският район обхваща 45% от територията на България и преобладаващата част от територията на Северна България, т.е. на север от билото на Стара планина. Изключение прави р. Искър, която води началото си от Рила и по пътя си събира води още от Витоша, Плана планина, Лозенската планина, Люлин, южните склонове на Стара планина между Петрохански проход и Витиня, пресича Стара планина през Искърския пролом и след това приема притоци от северните склонове на Стара планина. На юг от билото на Стара планина е развита речната мрежа на р. Нишава с нейните притоци.

            Дунавските притоци на Северна България събират водите си от северните склонове на Стара планина, която е най-водообилна в най-високите си части: в Западна Стара планина - Чипровска и Берковска планини и в Централната част около в. Ботев (2376 m) - Калоферска, Троянска, Елено-Твърдишката и около в. Вежен - Златишко-Тетевенска планина. В тази част на Балкана падат най-обилните за района валежи - годишните суми превишават 1000-1200 mm. По-обилните валежи формират и най-високи модули на речния отток, който в тези части на Стара планина  превишава 20-25 l/s/km2. По-голямата овлажненост на тези части съчетано с планинския релеф, големите надморски височини и наклони са допринесли до силно развитие на гъстотата на речната мрежа, която там достига 1,5-2,5 km/km2 и повече.

            Водообилността на района в поречието на р. Горни Искър - по Северните склонове на Рила е още по-голяма и се изразява с годишни валежи над 1200-1300 mm. Модулите на средногодишния отток превишават 35-40 l/s/km2. Гъстотата на речната мрежа достига и превишава 3 km/km2.

            В северна посока от билото на Стара планина, следвайки главното понижение на надморската височина на северните склонове, се намалява и водообилността на водосборите и реките. Така вече в подножието на Стара планина приблизително по линията гр. Монтана - Ловеч - Омуртаг годишните валежи спадат до 650-700 mm, а отточният модул - до около 4-5 l/s/km2, а гъстотата на речната мрежа пада до 0,5 km/km2.

            В придунавската част на равнината валежът намалява до 500-600 mm годишно, модулът на оттока - под 0,5-1 l/s/km2 и гъстотата на речната мрежа даже под 0,1-0,2 km/km2. В Североизточна България - в поречията на Добруджанските реки вследствие на окарстеността на територията речните течения фактически изчезват и остават само сухи долини и корита, в които вода тече само при продължителни интензивни дъждове.

            Очертаната закономерност в териториалното изменение на овлажненоста е нарушена за р. Искър на юг от Стара планина. Там посоките на изменение на овлажнеността се променят съобразно понижението на склоновете на долините и Софийската котловина, където годишният валеж спада до около 550 mm, модулът на оттока до 2 l/s/km2 и гъстотата на речната мрежа до 0,8 km/km2.

            Изменението на овлажнеността на речните течения вътре в годината зависи от разпределението на валежите, снежната покривка и температурите на въздуха. Във високите планински части на района през зимата оттокът е нисък вследствие намаления приток на вода под дебелата снежна покривка и ниските температури. В тази част обилните дъждове през пролетта и високите температури, предизвикващи интензивно снеготопене, довеждат до рязко покачване на оттока, който достига максималните си стойности през април-май, когато месечният максимум като процент достига 15-20% от годишния, а като отточен слой достига стойности над 80 mm.

            В по-ниските части на Дунавския район максимумът на пролетното пълноводие се измества към март-април вследствие на по-ранното снеготопене, като запазва максималната си процентна стойност, но намалява отточния максимум над 40-50 mm, за р. Русенски  Лом - под  10 mm.

            Пълноводието е най-концентрирано във високопланинските басейни - главното му ядро е през април-май. В ниските райони то се разпластява във времето, като се увеличава неговата продължителност и намалява високата му част.

            Маловодието е през лятните и есенни месеци: от юни-юли до октомври-ноември, като минимумът е най-често през август-октомври.

През отделни години за високопланинските реки се оформя слабо есенно пълноводие и зимно маловодие, но типичното разпределение през есента показва само слабо покачване от летния минимум към пролетния максимум.

4. Хидрогеоложка характеристика и степен на използваемост на   подземните води.

Дунавският район за басейново управление на водите обхваща по-голямата част отСеверобългарската артезианска област, която включва първостепенните геоструктурни единици като Северобългарското сводово издигане, Ломската падина, целия Предбалкан и северните склонове на Западнобалканската тектонска зона (фиг. 4.1.). Само най-източната част – Варненският артезиански басейн се отнася към Черноморския район за басейново управление.

Дунавският район е най-интересният в хидрогеоложко отношение и е сравнително най-богатият на подземни води измежду четирите района. Предпоставка за това е запазената от силни тектонски нарушения мантийна покривка на Мизийската платформа, където в дебелите, от няколко стотин до 2-3 хил. метра, мезозойски седименти съществуват мощни резервори с пресни и менерализирани подземни води.  В настоящата разработка се прави хидрогеоложка характеристика на пресните подземни води от зоната на активния водообмен, които представляват интерес за различните видове водоснабдявания. Четири отличителни черти на Дунавският район заслужават да бъдат изтъкнати:

1. В Сев.Изт. България, в района на Лудогорието са формирани обширни карстово-пукнатинни водоносни хоризонти сред дебелите до няколко стотин метра малм-валанжински и барем-аптски варовикови седименти. В южните и централни части на Северобългарското сводово издигане те образуват два етажно разположени водоносни хоризонта, разделени от дебелослойните хотривски мергели, а на север, поради фациални изменения образуват общ карстово-пукнатинен водоносен хоризонт. Преобладава хоризонталното развитие на пукнатинните и карстови ходове, което е характерно за платформения тип карст. Всред дебелопластовите отложения се очертават зони на по-интензивно окарстяване и съответно по-висока продуктивност, които се уточняват в хода на детайлните хидрогеоложки проучвания.

Известно е, че в тази част на страната (източно от водосбора на р. Русенски Лом) липсва постоянен повърхностен отток. Водите на временно възникващите потоци понират в окарстените варовикови скали на речните легла и се превръщат в подземен отток. Това е причината в този край единствен източник за водоснабдяване да са подземните води. Експлоатацията им, обаче е твърде скъпа. Налага се изграждане на дълбоки до няколко стотин метра сондажи, а изпомпването на водата често е от 100 – 150 m дълбочина (67 % от стойността на добитата вода е за ел. енергия). Цената тук е 1 лев за 1 m3 вода. Въпреки интензивната експлоатация от тези водоносни хоризонти, която се оценява на около 4 m3/s, съществуват резерви от още около 6 m3/s.

2. В Северозападна България съществува обширният Ломски артезиански басейн. В неговия обхват влизат части от средните и долни течения на реките Арчар, Лом, Цибрица, Огоста, Скът. В този басейн са формирани два значителни водоносни хоризонта – понтски и сарматски и един по-слабо водоносен – дакромански. Понтският хоризонт е в песъчливи пластове и съдържа порови води, а сарматският е изграден от различни видове седиментни скали (варовици, песъчливи варовичи, пясъци), поради което водите в него са от смесен тип – пукнатинно-карстови-порови. Зоната на подхранване на понтския водоносен хоризонт се очертава като дъгообразна ивица в южната част на басейна. На север хоризонта е покрит от по-млади отложения и той придобива напорен характер. Дренирането на хоризонта се извършва в р. Дунав. Въпреки значителните експлоатационни ресурси (не по-малко от 1 m3/s) сегашното използване на тези води е твърде малко и е от порядъка на 200 l/s.

Сарматският водоносен хоризонт има обширно разпространение в цяла С.З.България – от р. Тимок до р. Искър. Неговите води дават началото на множество извори, като по-нататък той подхранва реките по цялото им протежение. Повечето от изворите са каптирани за местно водоснабдяване, така че възможностите в тази насока са почти изчерпани. По-нататъшно разширяване на експлоатацията е възможно чрез изграждане на сондажни кладенци след провеждане на съответни хидрогеоложки проучвания.

3. Планинският карст е развит предимно в района на Предбалкана. Водообилни карстови басейни са формирани във варовиците и доломитите на средния триас и в карбонатния фациес на горна юра - долна креда. Такива са карстовите басейни в Монтанско (поречие Огоста), във Врачанския Балкан (поречия Огоста и Искър), в Тетевенския антиклинорий (поречие Вит). Разтоварването на басейните се извършва чрез големи карстови извори, но водните маси са твърде неравномерно разпределени през годината – големи дебити през зимно-пролетния период и много по-малки през лятно-есенния период. Повечето от изворите са каптирани, обаче с оглед гарантиране висока обезпеченост за водоснабдяването, каптажите улавят твърде малък процент от годишния отток. Възможни са два пътя за по-ефективно оползотворяване на карстовите води:

-      Ретензиране на зимно-пролетния отток в повърхностни водоеми и рационалното му разпределение през годината;

-      Търсене на алтернативно водоснабдяване, т.е. максимално ползване на обилните карстови води през зимата и пролетта, след което да се посяга към съхранените ресурси на друг водоизточник (водохранилище), през летно-есенния период.

4. Особена привилегия на Дунавският район и то не само за хидрологията на района, но и в хидрогеоложко отношение е самото протичане по северната му граница на голямата европейска река. Макар че българският бряг на р. Дунав в по-голямата си част е висок, все пак  съществуват десетина участъка, в които са запазени речните тераси, известни като Крайдунавски низини. В алувиалните отложения са формирани обилни водоносни хоризонти с много добри филтрационни показатели. Благодарение на пряката хидравлична връзка с реката е възможно привличане на извънредно големи количества речни води към високодебитни крайбрежни водовземни съоръжения – кладенци тип “Раней” и вертикални тръбни кладенци. От досегашната практика е установено, че привлекаемите водни ресурси по протежение на Крайдунавските низини са от порядъка на 300 – 500 l/s/km. Освен това редица низини имат подземно подхранване от прилежащите към тях обширни водоносни хоризонти. Така в С.З. България Арчар-Орсойската, Цибърската и Козлодуйската низини получават подхранване от понтския водоносен хоризонт, а Островската – от сарматския водоносен хоризонт. В С.И. България обширната Бръшлянска низина (Побрежие) и Айдемирската низина се подхранват подземно от барем-аптския водоносен хоризонт. Всички сравнително големи крайдунавски градове като Видин, Лом, Козлодуй, Оряхово, Свищов, Русе и Силистра се водоснабдяват с подземни води от Крайдунавските низини. Подземни води от Бръшлянската и Айдемирска низини  с  помощта на системи от стъпални помпени станции се пращат далеч на юг за водоснабдяване на населените места в Лудогорието. От количествена страна подземните водни ресурси на Крайдунавските низини не поставят никакви проблеми, единствено качествата на водите за питейн нужди изискват съответни изследвания.

Общата преценка е, че Дунавският район разполага със значителни експлоатационни ресурси подземни води. Основно и най-лесно достъпно находище на пресни подземни води си остават речните тераси, в които водоносните пластове са с много добри филтрационни свойства и където съществуват условия за привличане на речни води към водовземните съоръжения. В С.И. България при отсъствието на постоянен речен отток, подземните води на горноюрско-долнокредния и барем-аптския водоносни хоризонти представляват главния източник за водоснабдяване. Карстовите води в планинската част на района представляват голям естествен ресурс, но те имат много променлив режим. Тяхното ефективно усвояване изисква нови водостопански и хидротехнически инфраструктурни решения в рамките на района за басейново управление.

Сумарната оценка за потенциалните експлоатационни ресурси на  подземните води в Дунавския район възлиза общо на около 90 m3/s, от които:

- 25 m3/s или 800 . 106 m3/a  се формират върху територията на района;

- 65 m3/s или 2.0  . 109 m3/a  са възможно привлекаеми води от р. Дунав

Сегашната експлоатация на подземните води в района е много трудно установима. По данни главно на Нац. Статистически Институт за 1998 г. и според други архивни информационни материали общо в района се използват около 13.5m3/s  или  425 . 106 m3/a (без да се вземат под внимание личните, семейни кладенци).

По отношение качествените характеристики, значителна част от  подземните води в района отговарят изцяло на изискванията на съществуващия БДС 2823/83 за питейно водоснабдяване. Друга част (съдържащи предимно незначителни количества амоняк, нитрити, нитрати или са с повишена температура) са пригодни- след хлориране и/или след смесване с други чисти води или се отнасят към термоминералните води. Трета част са пригодни за такива цели само след пречистване.  Най-често срещаното замърсяване на подземните води е с нитрати, произхождащи от изкуствените торове върху селскостопанските земи. Локални органични замърсявания (нитрити, амоний и др.) се наблюдават около селища без канализационна мрежа. В някои от Крайдунавските низини  (Карабоазка, Вардим-Новградска и др.) е възникнало засоляване на почвите и на подземните води поради плиткото залягане на водното ниво и незадоволителното действие на отводнителните системи.

Трябва да се обърне внимание на обстоятелството, че значителна част от пробите за хидрохимичен анализ са взимани от сондажни кладенци, без да е проведено необходимото водочерпене , вследствие на което се стига до заблуждаващи резултати. След хармонизиране на нашите нормативи с директивите на ЕС и препоръките на СЗО по отношение начина на пробовземане, методиката на хидрохимичните анализи, както и преразглеждане на пределно допустимите концентрации, ще се увеличи делът на подземните води, годни за питейно-битови нужди.

5. Демографска характеристика на Дунавски район

            Дунавският район за басейново управление включва общини от поречията на реките: западно от Огоста и Скът; Искър, Блато и Малък Искър; Вит; Осъм; Янтра, Росица и Голяма река; Русенски Лом и безотточните дунавски, добруджански (Топчийска, Чайрлък, Война, Царацар, Канагьол, Хърсовска, Караман дере, Суха и др.); Нишава; Ерма.

            Демографската характеристика на района е свързана със сегешната и бъдеща консумация главно на питейна вода, тъй като преобладаващата част от тази консумация се отнася за населението.

            Питейна вода се употребява и в производствени процеси (главно от хранително-вкусовата промишленост), в селското стопанство - за нуждите на  животновъдството и в други сфери, каквито са бюджетните, здравните и учебни заведения, търговски обекти и т.н.

            В Дунавския район има 113 общини с 2267 селища към тях, като разпределението им по поречия се дава в съответните томове. С най-много селища е поречието на р. Янтра - 800.

            Данните за демографската картина до 31.12.1998 г. и в перспектива до 2010 г. за Дунавски район са както следва:

 

години / население

1992

1995

1998

2005

2010

3986138

3929021

3848669

3732798

3668233

            Броят на населението през 1998 г. е 46% от населението на страната. За района (както и за цялата страна) тенденцията е към намаление. Особено силно е то в поречието на р. Огоста и Скът и западно от тях, където населението през 1998 г. е със 6% по-малко от 1992 г. Подобно е положението и в общините в поречията на дунавските добруджански реки, където населението през 1998 г. е с 4% по-малко от 1992 г. Общо за района прогнозата предвижда намаление спрямо 1998 г., през 2005 г. с 3%, а през 2010 г. с 5,4%.

            Това намаление в някаква непряка степен би трябвало да се отрази върху потреблението на питейна вода, ако не му противостоеше очакваното повишаване в благоустроеността на населените места, преминаването в по-висок функционален тип и повишаване денонощната потребителска норма за един жител. Заедно с това се очаква оживлението в промишлеността, туризма и търговията също да увеличи консумацията. Така е и заложено в прогнозата за водопотреблението през 2010 година.

            По-големи центрове (консуматорски) са: Столицата, Видин, Лом, Монтана, Враца, Козлодуй, Ботевград, Тетевен, Плевен, Троян, Ловеч, Свищов, Габрово, Велико Търново, Горна Оряховица, Севлиево, Русе,, Силистра и Добрич.

            Подробен анализ на демографската картина се прави при всяко поречие, включено в района.


6. Икономическа характеристика на Дунавски район

            Поречията, областите и общините попадащи в Дунавския район за басейново управление се включват в четири икономически района, част от “Национален план за регионално развитие за периода 2000 - 2006 година”.

            В Северозападния район са Видинска, Монтанска и Врачанска области.

            В Северен централен район са областите: Плевенска, Ловешка, Габровска, Велико Търновски и Русенска.

            В Североизточен район са областите: Силистренска и Добричка.

            Между отделните икономически райони, отделните области в тях и отделните общини в съответната област има различия в икономическата характеристика и очакванията до 2006 г.

            Така например Североизточния район е най-слаб в страната по отношение БВП на жител.

            По приходи от стопанска дейност, също “Северозападния” е най-слаб (43% под средното за страната), Северния централен - също (69% под средното за страната).

            Заетостта на населението също варира в широки граници. Отново Северозападния район е с най-висока безработица, подобно е положението и в Североизточния район. Така например с по-висока от средната за страната безработица са Видинска, Врачанска, Монтанска и Силистренска  области. С ниско равнище на безработицата са: София-град и Габрово.

            По индекса на ЮНДП за човешко развитие качеството на нивото областите Видин и Монтана са с по-нисък индекс, а София-град, Плевен, Ловеч, Габрово и Велико Търново са с по-висока от средната за страната стойност.

            Що се отнася до скоростта на адаптиране на структурите към новите условия, водещи са София-град, Софийска област, Ловеч, Габрово, Русе, а Видинска, Монтанска, Врачанска и Силистренска области изостават.

            Обратно е положението с навлизането на частния сектор в икономиката..Северозападния и Североизточния район са с най-високи стойности в страната.

            Преките чуждестранни инвестиции са много добре изразени в Североизточния район, София-град, Софийска област, Габровска, Ловешка и Плевенска области.

            В перспектива през Дунавския район ще премине коридор N 4 Будапеща - Видин - София; Видин ще се превърне в съвременен транспортен и комуникационен център с национално и международно значение; Развитие на пристанище Видин; Изграждане на телекомуникационна корпоративна мрежа във Враца; Изграждане на трайни насаждения в община Ловеч; Газификация на Габровски район; Високотехнологичен парк “Габрово”; Изграждане на терминал за зърнени продукти - Русе; Изграждане на регионална публична система за информационно-консултантско обслужване - Русе и други.

   

 

Узаконяване водоизточници

Разрешително за водовземане от сондажи, кладенци, извори.

http://vodite.com/contact.html

Хидрогеоложки проучвания

Оценка на ресурсите на подземните води, проектиране на дренажни системи за площно отводняване и на локални отводнителни системи за подземни води, хидрогеоложко моделиране и прогнозиране – движение на подземните води, оценка назамърсяванията, мероприятия за пречистване на водоносните хоризонти.

http://vodite.com/contact.html

 
   
 

 Води    Дейности   Нормативна уредба   Връзки   Узаконяване на водоизточници   Миграция на замърсители   Хидрогеология   Водопонизителни системи   Хидрогеоложко моделиране

 

Copyright 2013 Vodite.com Всички права запазени